— Задачата на баща ми е била да търси началото на цивилизацията.
— Само толкова? Аз пък си мислех, че е била по-важна.
— Много добре разбирам, че иронията може да бъде защитно средство, хер Малоун. Но когато става въпрос за баща ми, не бих прибягвала до нея. Убедена съм, че и ти си на същото мнение.
Острите й думи нямаха особен ефект.
— Не отговори на въпроса ми. Какво е правел на борда?
На лицето й се появи едва забележима гневна руменина, която бързо се стопи.
— Говоря сериозно. Задачата му наистина е била да търси началото на цивилизацията. Това беше голямото предизвикателство на живота му.
— Не обичам да си играят с мен — изръмжа Малоун. — Заради теб днес убих човек.
— Грешката си е негова. Прояви прекалено усърдие и те подцени. Но поведението ти напълно потвърди всичко, което бях чувала за теб.
— Очевидно убийствата не те плашат, но с мен не е така.
— Доколкото съм осведомена, едва ли са нещо непознато за теб.
— От други приятели?
— О, да. Наистина добре информирани. — Ръката й махна към масата, върху чиято похабена повърхност той вече беше забелязал някакво очевидно старо издание. — Хвърли едно око. Нали си специалист по книгите?
Малоун пристъпи към масата и прибра пистолета в джоба на якето си. Ако тази жена искаше смъртта му, по всяка вероятност вече щеше да е мъртъв.
Размерите на книгата бяха около петнайсет на двайсет и пет сантиметра, с дебелина почти пет. Очите му по навик отчетоха характерните й особености. Корица от телешки бокс. Скромно, лишено от цветове оформление. Плосък гръб без никакви обозначения — доказателство за нейната дълга история, тъй като през средновековието книгите са били съхранявани не в отвесно, а в легнало положение. Оттам и чистият гръб.
Внимателно разтвори кориците и започна да прелиства сухите и втвърдени от старост страници, изработени от фин пергамент. Не след дълго забеляза наличието на някакви странни чертежи в полетата, придружени от ръкописен текст на непознат език.
— Какво е това?
— Нека ти разкажа за едно събитие. Случило се е на север оттук, в Аахен, през една неделна майска утрин хиляда години след раждането на Христос.
Ото III гледаше как последните препятствия пред имперските му амбиции бавно се стопяват. Стоеше в преддверието на дворцовия параклис — свещено място, издигнато преди двеста години от човека, в чиято гробница му предстоеше да влезе.
— Всичко е готово, Ваше Величество — обяви Фон Помело.
Графът имаше доста дразнещи обноски, но беше твърде важен, защото отговаряше за реда в двореца при отсъствието на императора. Което в случая с Ото беше едно почти постоянно състояние. Императорът не проявяваше интерес нито към германските гори, нито към горещото лято и тежката зима в Аахен, още по-малко пък към пълната липса на цивилизованост в тази част на империята. Винаги беше предпочитал топлината и културата на Рим.
Работниците изнасяха последните останки от натрошените плочи от пода.
Никой не знаеше къде точно трябва да се копае. Криптата била запечатана преди стотици години, без нищо да посочва точното място. Идеята била да скрият тялото на обитателя й от настъпващите орди на викингите. И се оказала удачна. През 881 г. норманите завладели параклиса, но не открили нищо. Преди пристигането на Ото, Фон Помело беше започнал да копае и работниците бяха стигнали до обещаващо място.
За късмет графът се бе оказал прав. Ото нямаше време за грешки. Годината беше наистина апокалиптична. Първа от новото хилядолетие, тя беше годината, в която мнозина вярващи очакваха появата на Христос и Деня на Страшния съд.
Двама епископи мълчаливо наблюдаваха усилията на копачите. Гробницата, в която щяха да влязат, не бе отваряна от 29 януари 814 г. — деня, в който беше починал августейшият, коронован от Бога император, владетел на Римската империя и по Божията воля крал на франките и ломбардите. Приживе той беше мъдрец и чудотворец, защитник на Йерусалим, ясновидец, рицар, върховен епископ. Един поет тържествено обяви, че никой смъртен не може да достигне апостолските висини на духа му. Светското му име беше Каролус. Отначало титлата „Магнус“ бе придадена към това име поради необичайно високата му фигура, но днес вече означаваше величие. Каролус Магнус. Шарлеман. Карл Велики. Хората го произнасяха тихо, с почтително сведени глави, както се произнася името на Бога.