— „… Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Ото се втренчи в трупа. Папата го беше уверил, че символите на Каролус Магнус са отлични инструменти за възвръщане блясъка на Свещената Римска империя. Миналото придава най-голяма мистика на властта. А в момента пред очите му се разкриваше част от най-славното минало. Едва сега започна да разбира какво бе имал предвид Айнхард, описвайки императора като висок, атлетичен, с широки рамене, яки като стомана плещи, сини очи, кестенява коса, сурово изражение, неимоверно активен, непознаващ умората, енергичен и властен дори в съня си. Такъв бе човекът, който в момента седеше пред него — кротък и неподвижен, но въпреки това велик.
В съзнанието му се появи и втората причина да бъде тук. Очите му обходиха криптата. Преди да умре, баба му беше разказала нещо, което бе чула от Ото I, неговия дядо.
Нещо, което бе достояние само на императорите. И засягаше вещите, които Каролус Магнус бе пожелал да бъдат погребани с него. Най-известни сред тях бяха щитът, мечът и парченцето от Светия кръст. Но цитатът от Марк беше истинска изненада.
А после го видя. Онова, за което всъщност беше тук. Лежеше върху мраморна маса.
Пристъпи към нея, подаде факлата на Фон Помело и се взря в малката, покрита с прах книга. На корицата й беше изрисуван символът, който познаваше от разказа на баба си.
Внимателно я разтвори. Страниците бяха запълнени със символи и странни рисунки, под които имаше бележки, изписани на непознат език.
— Каква е тази книга, Ваше Величество? — попита Фон Ломело. — Що за език е това?
При нормални обстоятелства Ото не би допуснал подобно поведение. Императорите не обичат да им задават въпроси. Но радостта от откритието изпълни душата му с чувство на огромно облекчение. Папата беше на мнение, че короните и скиптрите са символ на върховната власт, но ако можеше да вярва на твърденията на баба си, тези странни рисунки и думи бяха най-могъщият източник на сила. По тази причина Ото отговори на графа с думите, които беше използвала баба му.
— Това е езикът на боговете.
Малоун изслуша историята, без да скрива скептицизма си.
— Според непотвърдени исторически сведения Ото изрязал ноктите на Карл Велики, махнал един зъб и заповядал да направят златна отливка на носа му. След което запечатал гробницата.
— От тона ти разбирам, че вярваш на тази легенда.
— Кой знае? Неслучайно онези времена са наречени „тъмните векове“.
На последната страница се виждаше символът, изографисан върху щита, открит в гробницата — една любопитна комбинация на буквите K, R, L и S, но и още няколко неща. Малоун се обърна към домакинята за обяснение.
— Това е пълният подпис на Карл Велики — отвърна тя. — Буквата А от Карл е открита в центъра на кръста. Другите, разположени отляво и отдясно, вероятно са били добавени от някой писар. Signum Caroli gloriosissimi regis. „Знакът на най-славния крал Карл“.
— Това ли е книгата от неговата гробница?
— Да.
11
Атланта
Стефани забеляза как Едуин Дейвис се сви на стола, обзет от неудобство.
— Говори, Едуин — прозвуча в мембраната гласът на Даниълс. — Какво става?
— Сложно е.
— Учил съм в колеж, служил съм в армията. Бил съм губернатор и сенатор. Мисля, че ще разбера.
— Искам да се справя сам.
— Ако зависеше от мен, Едуин, щях да ти кажа, разбира се, направи го. Ето, Даян се е изправила на нокти. Военноморското разузнаване задава въпроси, на които ние тук нямаме отговори. В повечето случаи оставям децата да се бият на пясъка, но сега, тъй като вече ме въвлякоха в тази история, искам да знам. Казвай за какво става въпрос.
От ограничените си контакти с помощник-съветника по националната сигурност Стефани беше останала с впечатлението, че този човек притежава огромно самообладание. От което в момента нямаше дори следа. Даян Маккой положително бе имала случаи да наблюдава притеснението му, но Стефани не изпита удоволствие от гледката.
— Операция „Висок скок“ — промърмори Дейвис. — Запознат ли сте с нея?
— Е, тук ме хвана — отвърна Даниълс. — Един на нула за теб.
Дейвис запази мълчание.
— Чакам — обади се президентът.