Голяма част от страниците бяха запълнени с някакви странни астрономически обекти, сякаш видени през телескоп. Растителност с развита мрежа от корени, странен календар със зодиакални символи, около които имаше голи човешки фигурки, надничащи от някакви кофи за смет. Илюстрациите бяха толкова много, че непознатият текст приличаше по-скоро на обяснения под снимки.
— Ото III правилно е отбелязал, че това е езикът на небесата — каза жената.
— За пръв път чувам, че небесата се нуждаят от език.
— По времето на Карл Велики е имало доста по-различни представи за небесата — усмихна се тя.
Малоун плъзна пръст по символа, изрисуван на корицата.
— Какво е това?
— Нямам представа.
Той бързо осъзна какво липсва в книгата — кръв, чудовища, митични зверове. Никакви конфликти и деструктивни намеци, никакви религиозни символи и капани на индивидуалната власт. Нищо, което да сочи някакъв познат начин на живот — сечива, обзавеждане, средства за транспорт. От страниците на книгата лъхаше нещо извънземно, нещо извън времето и пространството.
— Искам да те заведа на едно друго място — обади се жената.
Той се поколеба.
— Хайде — настоя тя. — Нали си свикнал на всякакви ситуации.
— Аз продавам книги.
Ръката й махна към отворената врата в далечния край на помещението.
— В такъв случай вземи книгата и ме последвай.
Но Малоун не беше в настроение да отстъпва.
— Какво ще кажеш, ако ти вземеш книгата, а аз си остана с пистолета? — подхвърли той и пръстите му здраво стиснаха оръжието.
— Добре — кимна тя. — След като ще се почувстваш по-добре…
Жената вдигна книгата и тръгна към вратата. Малоун я последва.
Озоваха се пред каменно стълбище, което се извиваше надолу и свършваше пред друга слабо осветена врата. Поеха по него. Попаднаха в тесен коридор с дължина почти двайсет метра. От двете му страни имаше симетрично подредени дървени врати. В дъното също имаше врата.
— Крипта ли е?
— Не — поклати глава тя. — Монасите погребват мъртвите си горе, в манастира. Това са останки от средновековна обител, която днес се използва за склад. Дядо ми е прекарвал много време тук, особено по време на Втората световна война.
— Скривалище?
— В известен смисъл — кимна тя и пое напред по коридора, осветен от няколко голи крушки.
Помещението се оказа нещо като музей, запълнен от странни каменни предмети и няколко пана с фина дърворезба. Четирийсет, може би петдесет експоната, всеки под собствен кръг от ярка светлина. В дъното бяха подредени няколко маси, също осветени отгоре. До стената имаше двойка дървени шкафове, боядисани в типичните баварски цветове.
Жената посочи резбованите пана, под които бяха подредени най-различни дреболии, изработени от дърво: кръстове и полумесеци, звезди и сърца, звезди и корони.
— Събирани са от фронтоните на селските къщи в Холандия. Някои хора ги наричат фолклорно изкуство. Но за дядо ми бяха нещо повече, което е изгубило значението си с времето. Затова ги събираше.
— След поражението на Вермахта?
В очите й проблесна раздразнение.
— Дядо ми беше учен, а не нацист.
— Доста изтъркана версия, не мислиш ли?
Тя умишлено пренебрегна заядливостта му.
— Какво знаеш за арийците?
— Достатъчно, за да си давам сметка, че тази идея не е рожба на нацистите.
— Още един пример за фотографската ти памет?
— Ти си истински извор на информация за мен.
— Която положително ще събереш и за мен, ако решиш, че си заслужава.
Това си беше чистата истина.
— Концепцията за арийската раса възниква през осемнайсети век — продължи тя. — Тази раса се състои от високи, стройни и мускулести индивиди със златиста коса и сини очи. По онова време се обръща внимание и на приликата между древните езици. Идеята, обърни внимание, е на британски юрист във Върховния съд на Индия. Той изучавал санскритски и пръв забелязал близостта на този език със старогръцкия и латинския. В един момент започнал експерименти с думата „ариа“, означаваща „благородство“. С нейна помощ изучавал различните индийски диалекти. Повечето учени след него забелязали близостта на санскритския с други езици и започнали да използват думата за описание на тази езикова група.