— Цял ден се блъскам с тези неща — промърмори Мартин.
Уилкърсън пристъпи към купчината кашони и вдигна капака на един от тях. Вътре имаше броеве на „Германиен“ — месечно археологическо и антроположко списание, издавано от нацистите през 30-те години на миналия век. В друг кашон бяха събрани книги с луксозни кожени корици, озаглавени Изследователско-образователно дружество „Аненербе“. Еволюция, същност, действие.
— Това издание е било подарък от Хайнрих Химлер за петдесетия рожден ден на Хитлер — поясни Мартин. — Истинско чудо, че успях да се сдобия с него, при това на съвсем разумна цена.
В останалите кашони имаше още списания, писма, договори и други документи, всичките от периода около Втората световна война.
— Имах късмет, че издирих продавачи с финансови проблеми. В днешно време все по-трудно се намират такива хора. А сега да поговорим за плащането.
Уилкърсън бръкна във вътрешния джоб на сакото си и му подаде един плик.
— Десет хиляди евро, както се договорихме.
Немецът доволно плъзна палец по банкнотите. Напуснаха трезора и се върнаха в магазина. На крачка от завесата Мартин внезапно се завъртя и насочи пистолет в гърдите на Уилкърсън.
— Аз не съм аматьор — изръмжа той. — Но онзи, за когото работиш, явно ме взема за такъв.
Уилкърсън направи безуспешен опит да преодолее изненадата.
— Онези хора навън. Защо са тук?
— За да ми помогнат.
— Аз изпълних условията ти. Купих какво искаше.
— Значи нямаш основания за безпокойство. Тук съм единствено заради кашоните.
— Парите? — попита Мартин и размаха плика пред очите му.
— Едва ли — сви рамене Уилкърсън.
— Предай на хората, които финансират тази сделка, да ме оставят на мира!
— Откъде знаеш, че не я финансирам аз?
Очите на Мартин изпитателно пробягаха по лицето му.
— Някой те използва — констатира той. — Или още по-лошо, ти самият си се предложил. Имаш късмет, че не те гръмнах.
— А защо не го направи?
— Да не си хабя куршумите. Ти не представляваш заплаха за мен. Но пак повтарям, кажи на работодателя си да ме остави на мира. А сега си взимай кашоните и изчезвай.
— Ще ми трябва помощ.
— Не — тръсна глава Мартин. — Онези двамата си остават в колата. Сам ще ги изнесеш. И внимавай, защото ще те гръмна при първото подозрително движение.
14
Манастирът „Етал“
Доротея Линдауер се беше втренчила в сиво-синкавите камъни, които дядо й беше докарал от Антарктида. Отдавна не беше идвала тук, защото те не я интересуваха. Но сега, докато пръстите й се плъзгаха по вдлъбнатините на странните букви, вече не беше толкова сигурна. Глупаци. И двамата бяха глупаци. Особено дядо й.
Херман Оберхойзер беше роден в аристократично семейство на консервативни политици с твърди убеждения. Включил се в началото на 30-те години в антиполското движение с основната цел да събира средства за война с омразната Ваймарска република. Когато Хитлер дойде на власт, той постави рекламната си фирма в услуга на националсоциалистите, предлагайки почти безплатно печатно пространство за популяризиране на техните идеи. Така помогна на „кафявите ризи“ да се превърнат от терористи в лидери. По-късно постави основите на вестникарската си империя и стана председател на Германската национална народна партия, която по-късно се обедини с нацистите. Междувременно отгледа тримата си синове. Двама от тях така и не дочакаха края на войната. Единият загина в Русия, а другият — във Франция. Бащата на Доротея оцеля по единствената причина, че бе твърде млад, за да го вземат в армията. След края на войната дядо й стана част от хилядите разочаровани германци, спомогнали за възхода на Хитлер и оцелели, за да понесат срама от неговите престъпления. Той загуби вестниците си, но има късмета да запази фабриките за производство на хартия и петролната рафинерия, които бяха нужни на съюзниците. Благодарение на тях греховете му не бяха простени, но потънаха в удобна забрава.
Освен това дядо й изпитваше ирационална гордост от тевтонския си произход. Заслепен от немския национализъм, той бе убеден, че западната цивилизация е на ръба на разрухата и единствената й надежда е възкресяването на отдавна загубените истини. В края на 30-те той забеляза странните символи по холандските къщи и постепенно започна да вярва, че те, както и скалното изкуство, открито в Швеция и Норвегия, са някакви арийски йероглифи. По същия начин възприе и надписите върху камъните, пренесени от Антарктида. Според него тези йероглифи бяха основата на писмеността. Езикът на небето.