— Лежим в нещо като падина между скалите, няма нищо опасно — увери го Блаунт.
— Капитане, викат ви на носа! — екна разтревоженият глас на помощника, придружен от нов тревожен звук.
Малоун изтича към стълбата, която водеше към горното ниво. Борд-инженерът вече го чакаше там.
Алармата замлъкна. Той усети топлина и закова очи в пода. После се наведе и внимателно докосна метала. Беше нетърпимо горещ. Лоша работа. Под алуминиевия капак имаше сто и петдесет сребърно-цинкови акумулатора. От горчив опит знаеше, че те са по-скоро произведение на изкуството, отколкото надеждна апаратура, и се повреждат изключително често.
Един електротехник отвъртя четирите винта, които придържаха капака към пода. Отдолу се разнесе зловещо клокочене, придружено от облак задушлив дим. Малоун моментално разбра за какво става въпрос: зарядната течност на акумулаторите отново беше кипнала. Калиев хидроокис.
Капакът с трясък се върна на мястото си, винтовете потънаха в леглата си. Но отлагането щеше да е временно, за броени минути. Скоро вентилационната система щеше да разпространи отровния дим из цялата подводница. И всички щяха да загинат, тъй като нямаше възможност за проветряване.
Малоун хукна обратно към командния мостик.
Не искаше да умира, но шансовете им бързо намаляваха. Беше служил на подводници цели двайсет и шест години — отначало на дизелови, а след това на атомни. Само един от петима кандидати в специалната подводничарска школа на военноморските сили успяваше да издържи изключително тежките приемни изпити, които включваха максимално физическо натоварване, психологически тестове и свръх бързи реакции. Сребърните делфинчета бяха окачени на петлиците му от първия му командир, а после самият той беше оказвал тази чест на най-добрите си ученици.
По тази причина знаеше какъв ще бъде резултатът.
Играта беше приключила.
В главата му се появи една-единствена мисъл. За момчето му. За десетгодишния му син, който щеше да расте без баща.
Обичам те, Котън.
Първа част
1
Гармиш, Германия
11 декември, вторник, 13:40 ч.
В наши дни
Котън Малоун мразеше затворените пространства. Затова се чувстваше ужасно в претъпканата кабина на лифта. Повечето пътници бяха туристи в ярки екипи, нарамили ски и щеки. Неколцина италианци и швейцарци, двама-трима французи. Но повечето бяха германци. Той се качи сред първите, придвижи се към дъното и залепи нос в заскреженото стъкло. Така неприятното усещане ставаше поносимо. Високо в небето с цвят на хладна стомана, на три хиляди метра надморска височина, се очертаваха острите, отрупани с есенен сняг зъбери на Цугшпице.
Малко неразумно беше приел предложението да се появи в този район.
Кабината продължаваше главоломното си изкачване, поклащайки се между дългата редица стоманени пилони, забити направо в скалите.
Стръмното изкачване не беше единствената причина за опънатите му нерви. Горе, на най-високия връх в Германия, го очакваха призраци, които беше избягвал почти четири десетилетия. Хората като него, решително погребали своето минало, не би трябвало да го възкресяват с такава лекота.
Но той беше тук и правеше именно това.
Вибрациите намаляха, после изчезнаха. Кабината гладко се плъзна на площадката в подножието на върха.
Скиорите вкупом се насочиха към друг, по-малък лифт, който щеше да ги отведе към стръмните писти, над които се гушеше малка хижа. Малоун не караше ски. Този спорт никога не го беше привличал.
Проби си път към сградата, над входа на която беше окачена жълта табела с надпис „Мюнхнер Хаус“. Половината от нея беше заета от ресторант, а в другата имаше кинозала, снекбар, обсерватория, магазинчета за сувенири и метеорологична станция.
Той бутна вратите от дебело стъкло и излезе на терасата. Леденият въздух опари устните му. Според Стефани Нел човекът, с когото трябваше да се срещне, щеше да го чака на площадката за наблюдение. Едно беше предварително ясно — на три хиляди метра над морското равнище тази среща в Алпите със сигурност щеше да бъде без нежелани свидетели.
Цугшпице се намираше на самата граница. На юг беше Австрия, към която водеше дълга верига заснежени върхове. На север се виждаше дълбока долина във формата на супник, оградена от непристъпни скали. Ефирно облаче от ледена мъгла маркираше местоположението на германското селце Гармиш и съседа му Партенкирхен — и двете истинска Мека не само за скиорите, но и за любителите на бобслея, кънките и кърлинга.