Мъртвата жена в краката й беше работила за непознати хора. Интересно. Никога не попита нищо. Но Доротея не допусна тази грешка. Провери внимателно всичките си партньори. Тази тук беше най-лесна, защото се интересуваше само от парите. Трябваше да бъде отстранена, за да не проговори. А Котън Малоун? При него беше друго. Нещо й подсказваше, че нещата между тях все още не бяха приключили.
15
Вашингтон
15:20 ч.
Рамзи се завърна в сградата на Националния център по мореплаване, където се помещаваше и разузнавателната служба на ВМС. В офиса го чакаше началникът на кабинета му, един амбициозен капитан на име Хоуви.
— Какво е станало в Германия? — веднага попита адмиралът.
— Папката с материалите за НР-1А е била предадена на Малоун според плана, на връх Цугшпице. След което се е отприщил адът. В кабината на лифта, докато се спускал обратно.
Рамзи изслуша сбития разказа на подчинения си и рязко попита:
— Къде е Малоун?
— Проследяващото устройство в колата е засякло точните му координати. Отначало се е прибрал в хотела, а след това е отишъл в някакъв манастир на име „Етал“, на около петнайсет километра от Гармиш. Според последната информация е отпътувал обратно към хотела си.
Предвидливо бяха оборудвали наетата от Малоун кола с джипиес. Рамзи се настани зад бюрото си.
— А Уилкърсън?
— Тоя мръсник се прави на много умен — сбърчи вежди Хоуви. — Проследил от разстояние Малоун, изчакал за известно време в Гармиш, а след това се насочил към Фюсен, където се срещнал с някакъв книжар. Отпред го чакали двама помощници с кола. Тръгнали си с няколко кашона.
— Уилкърсън май те дразни, а? — подхвърли Рамзи.
— Създава повече неприятности от ползата, която ни носи. Трябва да го разкараме.
И друг път беше забелязвал тази неприязън.
— Къде са ви се кръстосвали пътищата?
— В щабквартирата на НАТО. Заради него почти се разминах с капитанското звание. За късмет началникът ми също не понасяше копелето, готово да целуне всеки задник, който се изпречи на пътя му.
Рамзи нямаше време за служебни дрязги.
— Знаем ли какво прави в момента Уилкърсън?
— Вероятно преценява кой може да му свърши по-добра работа — ние или те.
В момента, в който бе разбрал, че Стефани Нел се е сдобила с доклада за подводницата и го е предоставила на Малоун, адмиралът бе изпратил на Цугшпице свои агенти на свободна практика. Естествено, без да информира Уилкърсън. Шефът на берлинското бюро беше сигурен, че е единственият оперативен агент на място, получил задачата да следи отдалеч Малоун и да докладва.
— Той обади ли се?
— Не — поклати глава Хоуви.
Телефонът иззвъня. Секретарката съобщи, че го търсят от Белия дом. Той освободи Хоуви и вдигна слушалката.
— Имаме проблем — каза Даян Маккой.
— Ние ли? — пожела да уточни Рамзи.
— Едуин Дейвис е хукнал по следата.
— И президентът не може да го спре?
— Вероятно защото няма желание.
— Така ли усещаш нещата?
— Успях да накарам Даниълс да говори с него, но той просто изслуша някакви глупости за Антарктида, каза му „приятен ден“ и затвори.
Рамзи поиска повече подробности, после попита:
— Не се ли учуди, че се интересуваме от Закари Алегзандър?
— Явно не.
— Значи трябва да усилим натиска.
Именно това беше причината да изпрати Чарли Смит.
— Дейвис е привлякъл на своя страна и Стефани Нел.
— Тя е лека категория.
Специален отдел „Магелан“ обичаше да се представя като основен играч на арената на международния шпионаж. Как ли пък не! Дванайсет смотани адвокати? Хайде де! Никой от тях не заслужаваше внимание. Котън Малоун? Е, той бе малко по-различен, но вече се беше оттеглил. Мислеше единствено за баща си. В момента най-вероятно бе бесен, а гневът пречи на здравия разум.
— Нел няма да бъде фактор.