— Дейвис е заминал направо за Атланта. А той не е импулсивен човек.
Вярно беше.
— Обаче не познава нито правилата на играта, нито залозите — изтъкна Рамзи.
— Даваш ли си сметка, че най-вероятно е тръгнал към Закари?
— Нещо друго?
— Гледай да не прецакаш нещата.
Макар и съветник по националната сигурност, тази жена не можеше да заповядва на човек като Рамзи.
— Ще се постарая — сухо отвърна той.
Работата е сериозна, помисли си с въздишка адмиралът. Колко балона могат да бъдат задържани едновременно под водата? Погледна часовника си. Поне един от тези балони всеки миг щеше да изскочи на повърхността.
Очите му се спряха на вчерашния брой на „Ню Йорк Таймс“, в който бе поместен материал за адмирал Дейвид Силвиан, заместник-председател на Съвета на началник-щабовете. Петдесет и девет годишен, трийсет и седем години служба във флота. В момента хоспитализиран след катастрофа с мотоциклет преди една седмица, станала на някакъв заледен участък от пътя във Вирджиния. Стабилно, но все още сериозно състояние. Белият дом му пожелал скорошно възстановяване. Силвиан беше шампион по съкращаване на разходите и коренно бе променил бюджета на Пентагона. Подводничар. Харесван и уважаван. И сериозно препятствие.
Рамзи не знаеше кога ще настъпи неговият час, но беше готов за него. През изминалата седмица всичко си бе дошло на мястото. Чарли Смит щеше да си свърши работата. Бе време да насочи вниманието си към Европа. Вдигна слушалката и набра един номер. Отсреща вдигнаха на четвъртото позвъняване.
— Как е времето там? — попита адмиралът.
— Облачно, студено и гадно.
Това беше верният отговор. Разговаряше с правилния човек.
— Коледните подаръци, които поръчах. Искам да бъдат внимателно опаковани и изпратени.
— Бърза или обикновена поща?
— Бърза. Празниците наближават.
— Можем да се справим в рамките на един час.
— Чудесно.
Линията прекъсна. Стърлинг Уилкърсън и Котън Малоун бяха обречени.
Втора част
16
Уайт Оук, Вирджиния
17:15 ч.
Чарли Смит сведе очи към флуоресциращите стрелки на колекционерския си часовник от серията „Индиана Джоунс“, след което погледна през предното стъкло на паркирания хюндай. С нетърпение очакваше пролетта и хубавото време. Изпитваше органична непоносимост към зимата. Тя се появи още в младежките му години, но се задълбочи, след като се прехвърли в Европа. В „Инсайд Едишън“ прочете материал, който описваше това психологическо състояние. Дълги нощи, малко слънце, минусови температури. Адски депресиращо.
Ярко осветеният вход на болницата се намираше на трийсетина метра от колата. Бетонен триетажен куб със сива мазилка. На седалката до него лежеше папката, готова за бърза справка. Но той отново насочи вниманието си към айфона, по който течеше поредният епизод от „Стар Трек“, свален току-що. Балансиращи на скалист астероид, Кърк и някакво гущероподобно извънземно водеха битка на живот и смърт. Чарли беше гледал по няколко пъти всичките седемдесет и девет епизода на филма и знаеше диалозите наизуст. Между другото тази мацка Ухура наистина бе страхотна. В момента, в който гущерът притисна Кърк, от болницата излязоха двама души и с бърза крачка се насочиха към паркирания наблизо бежов форд хибрид. Чарли погледна регистрационния му номер и го свери с данните в папката. Колата беше собственост на дъщерята и съпруга й.
От входа се появи още един човек — прехвърлил трийсет, с червеникава коса, и се насочи към сребрист джип тойота. Номерът показа, че това е синът. Последва го по-възрастна жена. Съпругата. Лицето й отговаряше на черно-бялата снимка в папката. Колко е хубаво да си подготвен. Кърк бягаше от гущера като дявол, но Смит знаеше, че няма да стигне далеч. Предстоеше истинското шоу. Също като тук.
В момента стая 245 би трябвало да е празна. Той знаеше, че двете операционни на болницата работеха двайсет и четири часа в денонощието, а спешното отделение приемаше линейките на най-малко четири общини едновременно. Високата активност щеше да позволи на преоблечения като санитар Смит безпрепятствено да проникне в сградата.
Той излезе от колата и спокойно се насочи към главния вход. На рецепцията нямаше никой. Служителят си беше тръгнал в пет следобед и щеше да се появи чак в седем на следващата сутрин. Неколцина посетители се насочваха към паркинга отвън. Външните посещения приключваха в пет, но обикновено се точеха докъм шест.