Тя замълча.
— Каква е присъдата? — настоя Малоун. — Какво е открил дядо ви?
— Проблемът е там, че не знаем. След войната всички архиви на „Аненербе“ били конфискувани или унищожени от съюзниците. Още през 1939 година Хитлер публично заклеймил дядо ни, тъй като не бил съгласен с някои негови възгледи. Най-вече с феминистката теза, според която древната арийска общност била управлявана от пророчици и проповеднички.
— Нещо много различно от убеждението на Хитлер, че жените са само машини за раждане на деца — подхвърли Малоун.
— Точно така — кимна тя. — По тази причина затворили устата на Херман Оберхойзер, а идеите му били забранени. Било му забранено да чете лекции и да издава научни трудове. Приблизително седем години по-късно загубил разсъдъка си. Останалите двайсет от живота си прекарал като сенилен и никому ненужен старец.
— Странно, че Хитлер не го е ликвидирал.
— Имал е нужда от нашите фабрики, петролната рафинерия и вестниците. Запазвайки живота му, той получил възможност да установи контрол над тях. За съжаление дядо бил отявлен привърженик на Адолф Хитлер и с готовност му отстъпил всичко. — Кристел извади книгата от джоба си. — Този текст повдига много въпроси, на които нямам отговор. Надявам се на вашата помощ. Може би заедно ще успеем да разкрием загадката.
— Наследството на Карл Велики?
— Виждам, че доста сте си поговорили с Доротея. Да. Неговото наследство.
Кристел му подаде книгата. Латинският му беше сравнително добър, но все пак му беше трудно да разшифрова част от текста. Тя го забеляза.
— Може ли?
Той се поколеба.
— Уверявам ви, че е интересно. За мене беше.
20
Джаксънвил, Флорида
17:30 ч.
Стефани спря поглед върху лицето на възрастния мъж, който отвори вратата на скромната тухлена къщичка в южния край на града. Беше нисък и пълен, с огромен нос във формата на патладжан, който й напомни за еленчето Рудолф от популярния комикс. Според служебното досие Закари Алегзандър би трябвало да наближава седемдесет. И изглеждаше точно така. Изправена на прага, тя мълчаливо слушаше как Едуин Дейвис обяснява причините за неочакваното им посещение.
— Какво очаквате да ви кажа? — вдигна вежди Алегзандър. — Напуснах флота преди близо четирийсет години.
— Трийсет и шест — поправи го Дейвис.
Месестият показалец се насочи в гърдите му.
— Хич не обичам да ми губят времето! — изръмжа старият морски вълк.
От вътрешността долитаха звуците на някаква телевизионна игра. Къщата беше излъскана до блясък и миришеше на дезинфекционни препарати.
— Отделете ни няколко минути — рече Дейвис. — Аз все пак съм представител на Белия дом.
Стефани трепна при тази лъжа, но запази мълчание.
— Дори не съм гласувал за Даниълс — запъна се старецът.
— Мнозина от нас попадат в тази категория — намеси се с примирителна усмивка Стефани. — Става въпрос за няколко минути.
В крайна сметка Алегзандър отстъпи и неохотно ги покани в дневната. Изключи телевизора и им махна да седнат.
— Дълго съм служил във флота — промърмори той. — Но трябва да ви кажа, че не храня особено добри спомени.
В служебното му досие беше отбелязано, че е стигнал до капитан II ранг. И на два пъти го бяха прескочили за повишение. След което бе подал молба за напускане и го бяха пенсионирали веднага, като му бяха изплатили всички полагаеми се възнаграждения.
— Не ме считаха за достатъчно добър — рече с въздишка домакинът.
— Но достатъчно добър, за да командвате „Холдън“.
Очите му се присвиха, образувайки мрежа от ситни бръчици.
— Него и още няколко кораба.
— Дойдохме заради мисията на „Холдън“ в Антарктика — обясни Дейвис.
Алегзандър замълча, а Стефани се запита дали това е знак за пресметливост или обикновена предпазливост. Трудно беше да се каже.
— На практика бях много развълнуван от тази мисия — проговори най-сетне той. — Много исках да видя ледовете. Но по-късно осъзнах, че именно заради това плаване изпуснах всички възможности за повишение.
— Разкажете ни по-подробно, моля — приведе се напред Дейвис.
— Няма как да стане — изръмжа Алегзандър. — Цялата мисия беше засекретена. Вероятно и до днес е такава. Предупредиха ме да си държа езика зад зъбите.