— Аз съм помощник-съветник по националната сигурност, а тази дама е ръководител на държавна разузнавателна агенция. Имаме право да чуем онова, което сте длъжни да ни кажете.
— Дрън-дрън.
— Има ли причина да се държите толкова враждебно? — попита Стефани.
— Освен, че ненавиждам флота? — вдигна вежди възрастният мъж. — Или че вие двамата ми хвърляте въдици, които отказвам да захапя?
Алегзандър се отпусна назад в креслото с подвижна облегалка. Тя ясно си представи как той седи там в продължение на години и си мисли за онова, което напираше да излети от устата му в момента.
— Изпълних всички заповеди, които получих — продължи с лека въздишка домакинът. — И ги изпълних добре. Винаги съм изпълнявал заповеди. Но всичко беше толкова отдавна. Какво точно искате да знаете?
— Знаем, че „Холдън“ е получил заповед за отплаване към Антарктика през ноември седемдесет и първа — отвърна Стефани. — Със задачата да търси изчезнала подводница.
— За какво говорите? — учудено я погледна Алегзандър.
— Наскоро се натъкнахме на заключенията в доклада във връзка с потъването на „Блейзък“, НР-1А, или както там се е наричал този съд. В него изрично се споменава за спасителната мисия на „Холдън“ под ваше командване.
Алегзандър ги гледаше със смесица от любопитство и враждебност.
— Заповедите ми гласяха да се насоча към море Уедъл, където трябваше да извърша сонарни проби, като обръщам внимание на всички аномалии. На борда имах трима пътници, чиито изисквания трябваше да изпълнявам, без да задавам въпроси. И точно това направих.
— Нямаше подводница, така ли? — попита тя.
— Нищо такова — поклати глава домакинът.
— А какво открихте? — попита Дейвис.
— Абсолютно нищо. Две седмици мръзнахме като кучета.
До стола на Алегзандър имаше кислородна бутилка и Стефани се запита за предназначението й. В библиотеката насреща се виждаха доста медицински книги. Самият домакин не изглеждаше болен, а дишането му беше съвсем нормално.
— Не знам нищо за никаква подводница — повтори още веднъж той. — Спомням си, че по същото време имаше някаква катастрофа в северната част на Атлантическия океан. Мисля, че беше именно „Блейзък“. Да, точно така. Сега си спомних. Но моята мисия нямаше нищо общо с нея. Ние прекосихме Южния Тих океан и се отбихме в Южна Америка, откъдето взехме тримата пътници, за които ви споменах. А след това се насочихме право на юг.
— Как беше ледът? — попита Дейвис.
— Труден за преодоляване, въпреки че беше началото на лятото. Адски студ, навсякъде айсберги. Но много красиво.
— По време на мисията не открихте нищо, така ли? — обади се Стефани.
— Не аз съм човекът, който може да отговори на този въпрос — отвърна Алегзандър. Тонът му значително се смекчи, сякаш най-сетне беше проумял, че тези неканени гости едва ли са враговете, за които ги беше взел. — Не се ли споменава за тримата пътници в докладите, които сте чели?
— Нито дума — поклати глава Дейвис. — В тях фигурира единствено вашето име.
— Типично за шибаното командване! — Лицето му изгуби безизразното си изражение. — Имах заповед да откарам онези тримата там, където пожелаят. Няколко пъти слизаха на брега, но при завръщането си мълчаха като риби.
— Носеха ли някаква екипировка?
— Леководолазни костюми — кимна Алегзандър. — Пригодени за гмуркане в студена вода, с кислородни бутилки. След четвъртото си слизане на брега обявиха, че можем да се прибираме.
— Никой от вашите хора не ги придружаваше, така ли?
— Не. Беше ни забранено. Тримата лейтенанти си вършеха работата сами. Каквато и да беше тя.
Стефани се замисли върху тези странности. Но в армията странности се случваха всеки ден. Въпреки това не можеше да не зададе въпроса за един милион долара:
— Кои бяха те?
Моментално усети ужаса, който обзе възрастния мъж.
— Никога не съм говорил за това — промърмори с видимо притеснение той. — Исках да стана капитан, заслужавах го. Но флотът беше на друго мнение.
— Изминало е страшно много време — въздъхна Дейвис. — Няма как да поправим една толкова стара грешка.
Тя се запита дали съветникът има предвид ситуацията, свързана с Алегзандър или с него самия.
— Сигурно е важно за вас — промърмори старецът.
— Достатъчно, за да изминем целия път дотук.