Още спортове, които Малоун избягваше от малък.
Площадката за наблюдение беше пуста, с изключение на една възрастна двойка и неколцина скиори край парапетите, които бяха спрели за малко, за да се насладят на гледката. Малоун беше тук, за да разкрие една загадка, която го измъчваше от дълги години. От деня, в който на прага на къщата им се бяха появили неколцина униформени мъже и бяха съобщили на майка му за трагичната гибел на баща му.
Преди четирийсет и осем часа изгубихме връзка с подводницата. Незабавно изпратихме спасителни кораби в северната част на Атлантическия океан, където беше осъществен последният контакт. Преди шест часа открихме отломки от плавателния съд, но изчакахме известно време, за да бъдем абсолютно сигурни, че оцелели няма. Сега уведомяваме близките.
Майка му не се разплака. Не беше в характера й. Но несъмнено беше напълно смазана. Изминаха години, преди тийнейджърът Котън да си зададе някои конкретни въпроси. Правителството така и не предложи нищо повече от официалното съобщение. Малко след като постъпи във флота, той направи опит да се сдобие с доклада от разследването, проведено от военната прокуратура. Отказаха му под претекста, че въпросното разследване е засекретено. Втория си опит направи, след като стана служител на Министерството на правосъдието със съответните пълномощия. Отново безуспешен. Новите въпроси възникнаха, когато 15-годишният му син Гари дойде да прекара лятната си ваканция с него. Момчето не познаваше дядо си, но имаше желанието да научи повече за него — особено за смъртта му. В пресата имаше няколко материала, свързани с потъването на подводницата „Блейзък“ през ноември 1971 г. Баща и син внимателно прегледаха всичко, което беше качено в интернет. Разговорите помежду им увеличиха съмненията на Малоун до степен, която го принуди да се заеме с разкриването на загадката.
Той пъхна юмруци в джобовете си и закрачи по терасата.
В близост до парапетите бяха монтирани телескопи. Пред един от тях стоеше жена с тъмна коса, прибрана на опашка. Беше облечена в скиорски костюм с ярки цветове, до нея имаше ски и щеки. Очите й бяха насочени надолу към долината.
Малоун бавно се приближи към нея. От опит знаеше, че не бива да бърза. Това можеше да му донесе единствено неприятности.
— Каква гледка — подхвърли той.
— Страхотна — отвърна жената и се обърна да го погледне.
Лицето й имаше цвят на канела. Чертите й, особено устата, носът и очите, издаваха близкоизточен произход. Най-вероятно египтянка, помисли си той.
— Аз съм Котън Малоун.
— Как разбрахте, че имате среща точно с мен?
Малоун посочи кафявия плик, който лежеше на поставката на телескопа.
— Мисля, че изпълнявате мисията на обикновен куриер — усмихна се той. — Без особен ангажимент.
— Нещо такова — призна жената. — И без друго бях решила да покарам ски, а Стефани ме помоли да го донеса. — Ръката й се насочи към кафявия плик, главата й отново се извърна към телескопа. — Искам да довърша огледа, ако нямате нищо против. Платила съм все пак едно евро.
Телескопът се извъртя към долината, простираща се на километри под тях.
— Имате ли си име? — попита Малоун.
— Джесика — отвърна тя, без да се отлепва от окуляра.
Той посегна да вземе плика, но ботушът й му препречи пътя.
— Още не. Стефани поръча да ви предам, че с това се изчерпват задълженията й към вас.
Година по-рано той беше помогнал на бившата си шефка при една заплетена ситуация във Франция. Тя бе казала, че му дължи услуга, и му бе пожелала да се възползва от нея, когато наистина му се наложи.
И той бе постъпил точно така.
— Съгласен съм. Пито-платено.
Тя се обърна да го погледне. Бузите й бяха зачервени от ледения вятър.
— Сред хората от отдел „Магелан“ се носят легенди за вас. Били сте между първата дузина щатни агенти.
— Не знаех, че съм толкова популярен.
— Стефани казва, че сте и доста скромен.
Малоун не беше в настроение за комплименти. Миналото го чакаше.
— Може ли да взема плика?
— Разбира се — отвърна жената и очите й проблеснаха.