— Единият се казваше Ник Сейърс, а другият — Хърбърт Роуланд. Наежени и надменни като повечето лейтенанти.
Тя мълчаливо се съгласи с това определение.
— А третият? — попита Дейвис.
— Най-големият фукльо в компанията! — изръмжа Алегзандър. — Него наистина го мразех! Но тъкмо той се издигна и получи капитанските нашивки, а после и златните звезди. Рамзи се казваше. Лангфорд Рамзи.
21
Облаците са подканващи, мъглата ме зове. Подтикван от звездите, аз се оставям на вятъра, който ме възнася в небесата. Приближавам стена, изградена от кристали, заобиколен съм от ледени езици. Влизам в каменен храм, чиито стени приличат на мозаечен под. Таванът е пътят на звездите. Стените излъчват топлина, обзема ме страх, започвам да треперя. Падам по очи и виждам величествен трон, направен от блестящи като слънцето кристали. На него седи Великият съветник. Одеждите му блестят по-ярко от слънцето и са по-бели от снега. Великият съветник ми казва: „Айнхард, ти, писарю на справедливите. Приближи се до мен и чуй какво ще ти кажа.“ Говори на моя език и това ме изненадва.
„Аз съм рожба на Онзи, който е създал човека и го е дарил с разум, за да разбира мъдрите слова. Добре дошъл в нашите земи. Научих, че ти си човек на познанието. Ако наистина е така, значи ще разбереш тайната на ветровете, които се разделят така, че да духат над цялата земя, ще разгадаеш тайната на облаците и росата. Ние можем да те научим на всичко, свързано със слънцето и луната — как се движат, кога ще изгреят. Ще се запознаеш със славното им завръщане, ще разбереш кой е по-висш. Ще научиш за техните неизменни орбити, от които никога не се отклоняват, към които нищо не прибавят и нищо не отнемат. Ще разбереш колко верни са си, спазвайки клетвата, която ги е обвързала.“
Малоун търпеливо изслуша прецизния превод на латинския текст и попита:
— Кога е било написано това?
— Между осемстотин и четиринайсета, когато умира Карл Велики, и осемстотин и четирийсета, когато умира Айнхард — отвърна Кристел.
— Невъзможно! В този текст се говори за орбитите на Слънцето и Луната, за начина, по който са свързани помежду си. Но тези астрономически факти все още не са били открити и доказани. По онова време са били считани за ерес.
— Съгласна съм. Но само по отношение на хората, които са населявали Западна Европа. Положението е съвсем различно за онези, които са живели в други части на света и не са били ограничавани от църковни догми.
Малоун остана скептичен.
— Нека ви го представя в исторически контекст — предложи тя и без да чака отговор, започна: — Двамата най-големи синове на Карл умират преди него. Третият, Луи Благочестиви, наследява империята на Каролингите. Но синовете на Луи водят войни помежду си, бият се и срещу баща си. Айнхард му служи вярно, както е служил на Карл. Но е толкова отвратен от тези междуособици, че се оттегля от кралския двор и прекарва остатъка от живота си в манастира, който му е дарил старият император. Именно тогава пише биографията на Карл Велики и тази книга.
— В която разказва за великото си пътешествие?
Тя кимна.
— Но кой знае дали написаното в нея е истина? Много неща звучат като плод на болна фантазия.
Кристел поклати глава.
— „Животът на Карл Велики“ е една от най-известните книги в историята. Издава се дори и днес.
Малоун продължаваше да изпитва съмнения.
— Знаем много за делата на Карл, но почти нищо за вътрешните му убеждения — продължи Кристел. — В разказите на онези, които са го надживели, няма нищо достоверно. Знаем, че е обичал древната история и епос. Преди него митовете се предавали от уста на уста. Той е първият, който заповядва да бъдат записвани. Задача, чието изпълнение и контрол поверява на Айнхард. Но след като се възкачва на трона, Луи унищожава всички ръкописи заради еретическото им съдържание. Потресен от това варварство, Айнхард прави всичко възможно за оцеляването на своята книга.
— Като я пише на неразбираем език?
— Нещо такова.
— Според някои мнения Айнхард изобщо не е авторът на биографията на Карл — отбеляза Малоун. — Никой не може да е сигурен в това.
— Господин Малоун…
— Защо не ме наричате Котън? Това „господин Малоун“ ме кара да се чувствам остарял.
— Интересно име — отбеляза тя.
— Аз си го харесвам.