— Именно Наблюдателите са хората, които Айнхард нарича „първа цивилизация“ — каза в заключение Кристел. — Назовава ги още Светите люде. И той, и Карл са убедени, че тези хора са небесни пратеници.
— Но как можем да сме сигурни, че не са представители на култура, която вече познаваме? — попита Малоун.
— А вие познавате ли народ, който използва азбуката и езика, използвани в книгата на Доротея?
— Това не е убедително доказателство.
— Имало ли е друг народ, който да е запознат с мореплаването, през девети век? Само един — викингите. Но онези хора не са били викинги.
— Не знаете какви са били.
— Вярно. Но знам друго: Карл е заповядал да бъде погребан с книгата, която ви е показала Доротея. За него тя е имала толкова важно значение, че той решил да я скрие от всички с изключение на императорите. Айнхард е направил всичко възможно. Ето защо нацистите са отишли в Антарктика през трийсет и осма, а нашите бащи — през седемдесет и първа.
Пред тях изплува величествената ярко осветена сграда на манастира. Отзад все още не се виждаха преследвачи.
— Сега ще ви покажа нещо, което Доротея със сигурност ви е спестила — каза Кристел и отвори вратата.
23
Вашингтон
20:20 ч.
Рамзи обичаше нощта. Оживлението го спохождаше най-често надвечер, около шест, а най-важните решения вземаше винаги на тъмно. Сънят е необходим, но той го свеждаше до четири-пет часа, колкото да отпочине мозъкът му. Мракът предлага уединение и лично пространство. В два през нощта е много по-лесно да разбереш кой се интересува от теб, отколкото в два следобед. Затова и срещите му с Даян Маккой ставаха винаги на тъмно.
Рамзи живееше в скромна къща в Джорджтаун. Беше я наел от приятел, който се гордееше, че има за наемател един адмирал с четири звезди на пагона. Проверяваше двата етажа най-малко веднъж дневно, търсейки електронни устройства за подслушване и наблюдение. Задължително го правеше преди посещенията на Даян.
Беше извадил късмет, че президентът я беше назначил за съветник по националната сигурност. Разбира се, тази жена притежаваше висока квалификация, имаше научни степени по международни отношения и икономика, а в света на политиката поддържаше тесни връзки както с десницата, така и с левицата. До неочаквания край на кариерата на Лари Дейли като държавен секретар миналата година Даян Маккой работеше в Държавния департамент. Рамзи харесваше Дейли, с когото винаги можеше да се преговаря, но Даян бе определено по-добра. Умна и амбициозна, тя беше твърдо решена да остане в политиката и след изтичането на трите години от втория мандат на Даниълс. Рамзи, по волята на съдбата, беше в състояние да й осигури тази възможност. И тя го знаеше.
— Започва се — подхвърли той.
Бяха се настанили удобно пред камината в хола. Температурата навън беше твърдо под нулата. Все още не валеше, но снегът беше близо.
— Знам твърде малко за онова, което се случва — каза Даян. — Мога само да предполагам, че е добро.
— А как са нещата при теб? — усмихна се той. — Ще можеш ли да уредиш срещата?
— Адмирал Силвиан все още е жив. Пострадал е тежко при катастрофа с мотоциклет, но лекарите очакват да се оправи.
— Познавам Дейвид — поклати глава Рамзи. — Няма да се оправи поне няколко месеца, но през това време със сигурност би искал някой да движи нещата. В крайна сметка ще си подаде оставката. — Замълча за момент и добави: — Ако преди това не умре от раните си.