— Не открихме нищо.
— Лъжец.
Рамзи внимателно прецени реакцията й. Тази жена беше политическо животно с превъзходни инстинкти. Можеше да помага, но можеше и да нанася удари. Той реши да смени тактиката.
— Права си, излъгах. Но не ти трябва да знаеш какво открихме, повярвай ми.
— Съгласна съм. Но то може би те преследва и до днес.
Беше права. Преследваше го вече трийсет и осем години.
— От него няма спасение.
Тя видимо правеше усилия да сдържи раздразнението си от начина, по който Рамзи избягваше въпросите й.
— От опит знам, че миналото винаги намира начин да се завърне, Лангфорд. А онзи, който не извлича поуки или не си спомня за него, просто е обречен да го повтори. Сега става въпрос за бивш агент, дяволски добър агент, за когото нещата са лични. На всичкото отгоре се включва и Едуин Дейвис. Нямам представа какво точно прави, но…
Чул достатъчно, Рамзи рязко я прекъсна:
— Можеш ли да осигуриш подкрепата на Даниълс, или не можеш?
Даян помълча известно време.
— Бих казала, че всичко зависи от твоите приятели на Капитолийския хълм. Даниълс има нужда от тяхната помощ за куп неща. Той прави онова, което в крайна сметка правят всички президенти — мисли какво ще остави след себе си. Има съвсем конкретни законодателни инициативи и по тази причина няма да откаже на определени членове на Конгреса, ако те поискат от него да бъдеш назначен в Съвета на началник-щабовете. Разбира се, срещу гласовете им. Но тук възникват два въпроса: дали ще се освободи място и дали ти ще успееш да си осигуриш подкрепата на точните конгресмени?
Рамзи въздъхна. Бяха разговаряли достатъчно. Имаше още работа, преди да си легне. Приключи срещата със забележка, която Даян Маккой не биваше да забравя:
— Точните конгресмени не само ще подкрепят моята кандидатура, но и ще настояват за нея.
24
Манастирът „Етал“
1:05 ч.
Малоун гледаше как Кристел Фалк отключва вратата на манастирската църква. Сестрите Оберхойзер очевидно имаха пълното доверие на монасите. Независимо от среднощния час те имаха свободен достъп до светата обител.
Църквата беше полуосветена. Двамата прекосиха каменния под. Единствено скърцането на подметките им нарушаваше дълбоката тишина. Малоун беше нащрек. От опит знаеше, че празните европейски църкви често поднасят изненади.
Влязоха в сакристията. Без да забавя крачка, Кристел се насочи към стълбите, които водеха към подземията на манастира. Вратата долу беше открехната. Стиснал пистолета, с който се беше сдобил в кабината на лифта, Малоун се плъзна напред, без да отделя гръб от стената. Стигна до вратата, побутна я и внимателно надникна. Вътре цареше пълно безредие.
— Може би монасите са се ядосали? — прошепна той.
Камъните и паната с дърворезба бяха разпилени по пода, витрините бяха изпочупени. Съдържанието на двата стенни шкафа лежеше на пода в безпорядък, масите в дъното бяха преобърнати. После видя тялото. Жената от лифта. Липсваше кръв, не се виждаха наранявания. Но ноздрите му доловиха характерната миризма.
— Цианкалий.
— Отровена ли е?
— Погледнете я. Глътнала си е езика.
Кристел не прояви желание да огледа трупа.
— Не понасям мъртъвци — прошепна тя.
Явно беше разстроена и Малоун реши да смени темата.
— Какво трябваше да видим тук?
Кристел очевидно успя да овладее емоциите си и плъзна поглед наоколо.
— Няма ги — констатира тя. — Някой е изнесъл камъните, които дядо е открил в Антарктика.
— Важни ли са? — попита Малоун.
— Върху тях са издълбани част от текстовете на книгата.
— Кажете ми нещо, което не знам.
— Това не е хубаво.
— И още как. Монасите сигурно ще са разстроени.
Тя беше очевидно объркана.
— Само за камъните ли дойдохме тук? — попита Малоун.
— Не, разбира се — тръсна глава Кристел. — Има и други неща.