— Защо?
— Хора като него трябва да бъдат извадени от равновесие. Само по този начин могат да допуснат грешка.
Объркването и страхът го раздвояваха.
— Току-що отървах куршума. Нямам настроение за подобни неща.
— Чуй ме, Стърлинг — докосна ръката му тя. — Машината се движи и нищо не може да я спре. Хайде, кажи му.
Не можеше да различи чертите й в мрака, но съвсем ясно си представи съвършената красота на лицето й. Рядко беше срещал по-привлекателна жена. И умна. Прогнозата й за змийската същност на Лангфорд Рамзи се оказа абсолютно точна. А на всичкото отгоре беше спасила и живота му.
Той бръкна в джоба си за телефона и набра номера. Продиктува секретния си код и дневната парола на телефонистката, след което й каза какво иска.
Две минути по-късно Лангфорд Рамзи вдигна слушалката.
— Там, където си, трябва да е адски късно — приятелски подхвърли адмиралът.
— Жалък мръсник! Гадно лъжливо копеле!
Изтече цяла минута в мълчание.
— Предполагам, че имаш сериозни причини да говориш по този начин на по-висшестоягц офицер — изръмжа най-сетне Рамзи.
— Оцелях.
— От какво си оцелял?
Искреното любопитство в гласа на Рамзи малко го пообърка. Но нима тоя тип би си признал?
— От хората, които си изпратил да ме ликвидират.
— Капитане, мога да те уверя, че ако имах такива намерения, отдавна щеше да си мъртъв. По-добре се запитай кой би пожелал смъртта ти. Може би фрау Линдауер? Изпратих те да установиш контакт с нея, да я опознаеш и да откриеш онова, което ме интересува.
— Изпълних всичко, придържах се стриктно към заповедта. Много исках тая шибана звезда!
— И ще я получиш, както ти обещах. Но трябва да знам какво си свършил.
Гласът на Рамзи се чуваше съвсем ясно в тишината на купето. Доротея грабна телефона от ръката на Уилкърсън.
— Вие сте лъжец, господин адмирал — отчетливо каза тя. — Именно вие сте човекът, който иска смъртта му. А аз бих добавила, че той свърши добра работа.
— Фрау Линдауер, много се радвам, че най-после получавам възможност да говоря с вас.
И тези думи прозвучаха достатъчно ясно, за да бъдат чути от Уилкърсън.
— Защо се интересувате от мен, господин адмирал?
— Не от вас, а от семейството ви — поправи я Рамзи.
— Знаете за баща ми, нали?
— Запознат съм с цялата ситуация.
— Значи знаете защо е бил на борда на онази подводница.
— Въпросът е защо проявявате толкова голям интерес? Семейството ви от години отглежда информатори във флота. Нима допускате, че не съм в течение? А сега просто ви изпратих един от тях.
— Знаем, че е имало и други.
— За съжаление никога няма да получите информация по този въпрос, фрау Линдауер.
— Не бъдете толкова сигурен.
— Каква самоувереност! Много съм любопитен да разбера дали е основателна.
— Ще отговорите ли на един въпрос?
— Добре — засмя се Рамзи. — Но само на един.
— Има ли там нещо, което може да бъде открито?
Уилкърсън объркано я погледна. Какво да бъде открито? И къде?
— Дори не можете да си представите.
Линията прекъсна. Поемайки телефона от ръцете й, Уилкърсън попита:
— Какво искаше да кажеш? Къде трябва да бъде открито нещо?
Доротея се облегна назад. Снегът бързо засипваше колата.
— Точно от това се страхувах — промърмори тя. — За съжаление всички отговори са в Антарктида.
— Какво търсиш?
— Преди да отговоря, трябва да изчета всичко, което натоварихме в багажника. Все още не съм сигурна в нищо.
— Доротея, аз рискувам живота и кариерата си! Нали чу какво каза Рамзи? Може би не той е изпратил убийците.
Тя седеше с изправен гръб, абсолютно неподвижна.
— Ако не бях аз, сега щеше да си вкочанен труп. — Очите й се заковаха в неговите. — Животът ти е свързан с моя.
— Отново ще ти напомня, че имаш съпруг.
— Нещата между Вернер и мен отдавна приключиха. Сега сме само ти и аз.
Той знаеше, че е точно така. Чувстваше се разтревожен и едновременно възбуден.
— Какво мислиш да правиш?
— Много неща. Надявам се, че ще бъдат добри и за двамата.
25
Бавария
Малоун гледаше към стария замък, кацнал на стръмния хълм. Тесни, отвесно наредени прозорци с грациозни арки над тях, красиви тавански прозорчета, от които се излъчваше мека светлина. Извитите високи лампи от ковано желязо хвърляха жълтеникави отблясъци по високите средновековни стени. В главата му се появи една мисъл на Лутер, изречена по повод друга немска цитадела: Величествената крепост е нашият Бог, нашият непристъпен вал.