Беше зад волана на наетата кола с Кристел Фалк до себе си. Бяха напуснали набързо манастира „Етал“ и бяха потънали във вековната баварска гора, следвайки завоите на пустия път. Четирийсет минути по-късно пред очите им се бе появил величественият замък. Той вкара колата под каменната арка и спря във вътрешния двор. Звездите ярко светеха високо горе, в мастиленото небе.
— Това е нашият дом — каза Кристел, слизайки от колата. — Имението „Райхсхофен“ на фамилията Оберхойзер.
— „Надежда и империя“ — преведе той. — Интересно име.
— Мотото на семейството. Този планински връх е наш от седемстотин години.
Той огледа сградата и безупречния вътрешен двор. Неутрални цветове, нарушени тук-там от снежни петна върху каменните стени. Тя се обърна и той хвана ръката й. Красивите жени обикновено са странни, а тази тук беше наистина много красива. На всичкото отгоре си играеше с него и той го знаеше.
— Защо фамилното ви име е Фалк, а не Оберхойзер? — попита Малоун, опитвайки се да я извади от равновесие.
Тя сведе очи към ръката си и той бавно я пусна.
— Брак, който се оказа грешка.
— А сестра ви е Линдауер. Все още ли е омъжена?
— Да, но не бих казала, че бракът й е успешен. Вернер се интересува само от парите й, но тя предпочита да е омъжена. По този начин любовниците й не могат да разчитат на нещо повече.
— Ще ми обясните ли защо вие двете не се понасяте?
На лицето й се появи съблазнителна усмивка.
— Зависи. Може би, ако проявите желание да ми помогнете.
— Вие отлично знаете защо съм тук.
— Заради баща си. Аз също.
Той определено се съмняваше, но реши да изостави темата.
— Добре, нека видим онова, което смятате за толкова важно.
Влязоха в замъка през тежък портал, над който имаше висока арка. Вниманието му беше привлечено от огромен гоблен, покрил цялата насрещна стена. Пак странни шарки, този път в златисто, изтъкани върху основа от тъмнокафяво и морскосиньо.
— Това е фамилният ни герб — забеляза интереса му тя.
Той напрегна взор. Корона върху някакво животно — нещо средно между куче и котка, стиснало в зъбите си някакво влечуго.
— Какво символизира това?
— Така и не съм получила смислено обяснение. Но някой от предците ни го е харесал, поръчал е гоблена и го е закачил тук.
Отвън долетя ръмженето на мотор. Малоун се обърна навреме, за да види как някакъв мъж изскача от спортен мерцедес с автомат в ръце. Същият, когото беше зърнал зад пердето на хотелската стая. Какво ставаше, по дяволите? Мъжът се прицели.
Малоун дръпна Кристел назад в мига, в който куршумите проникнаха през отворената врата и превърнаха масичката до стената в купчина отломки. Стъклото на стенния часовник се пръсна на ситни късчета. Кристел му направи знак да я последва и се втурна напред. В стената зад гърба му се забиха още куршуми.
Двамата завиха зад ъгъла и хукнаха по къс коридор, от който се влизаше в голяма и празна зала.
Светкавичният оглед му даде бегла представа за обстановката. Намираха се в помещение с квадратна форма, украсено с колонади, над които имаше тесни балкончета. В дъното, под меката светлина на канделабрите, беше окачен гербът на бившата немска империя — орел на фона на знаме в черно, червено и златисто. Под него зееше черната паст на огромно огнище, в което спокойно можеха да стоят изправени няколко души.
— Разделяме се! — напрегнато прошепна Кристел. — Вие тръгнете нагоре.
Без да чака отговор, тя се обърна и изчезна в мрака. Той видя тясното стълбище, което водеше до галерията на горния етаж. Предпазливо сложи крак на първото стъпало. От двете страни се виждаха безброй тъмни ниши и празни пространства, които предизвикаха безпокойството му. Твърде много удобни скривалища и за други хора със зли помисли. Горе всичко тънеше в мрак с изключение на каменната балюстрада. Долу се появи черна сянка, едва-едва очертаваща се на светлината, която идваше от коридора. Около огромната маса за хранене бяха наредени осемнайсет стола. Гърбовете им с позлатена дамаска бяха подредени в една линия, като войници. Само два бяха разместени, вероятно от Кристел, която се беше скрила под масата.