Не след дълго Малоун откри друга тясна ивица асфалт, която се виеше между дърветата надолу, към станцията на лифта. Той се насочи към нея. Високо над главата му кабината все още се полюшваше на стоманеното въже. На пода й лежеше в несвяст жена, облечена в синьо палто. В снега някъде под нея изстиваше трупът на мъж с тъмночервен лоден.
Никой от двамата не беше негова грижа.
Неговият проблем бе друг. Кой разполагаше с информация за работата, която трябваше да свършат Малоун и Стефани Нел?
4
Атланта, Джорджия
7:45 ч.
Стефани Нел погледна часовника си. Бе се появила в офиса малко преди седем сутринта и от тогава съсредоточено анализираше оперативните сводки. В момента осем от дванайсетте агенти юристи на нейно подчинение изпълняваха оперативни задачи. Двама в Белгия като част от международен екип, издирващ военнопрестъпници, други двама току-що бяха пристигнали в Саудитска Арабия за изпълнението на мисия, която имаше всички шансове да излезе извън контрол. Останалите четирима бяха пръснати из различни европейски и азиатски държави.
Но един от тях беше на почивка. В Германия.
Личният състав на „Магелан“ беше умишлено ограничен. Освен дузината юристи в него работеха още петима административни асистенти и трима сътрудници. Лично Стефани беше настоявала за минимален екип, опирайки се на правилото, че колкото по-малко са очите и ушите, толкова по-малък е рискът от изтичане на информация. И се бе окачала права. За четиринайсетте години от създаването на отдела нямаше нито един провал.
Тя се отдръпна от компютъра и стана. Офисът й беше малък и спартански обзаведен, защото Стефани не си падаше по разточителствата. Изпитваше глад. Сутринта отново беше пропуснала закуската. Отдавна вече не обръщаше внимание на редовното хранене. Отчасти защото живееше сама, отчасти защото не обичаше да готви. Реши да отскочи до барчето и да хапне нещо. Разбира се, стандартна, предварително приготвена храна. Но стомахът й отдавна настояваше за презареждане. По обед ще изляза навън, обеща си тя. Морски дарове на скара или нещо подобно.
Напусна строго охраняваната зона и се насочи към асансьорите. Тук, на петия етаж на огромната сграда, се намираха канцелариите на Министерството на вътрешните работи, които съжителстваха с няколко отдела на Министерството на здравеопазването и социалната политика. Офисите на специалния отдел „Магелан“ бяха нарочно натикани в най-отдалечения край на коридора. На вратите им бяха окачени табели с неразбираеми съкращения, най-конкретното от които звучеше по следния начин: „Министерство на правосъдието: юридическа кантора“.
Асансьорът пристигна. От кабината излезе висок и слаб мъж с късо подстригана посивяла коса и спокойни сини очи. Едуин Дейвис.
Устните му се разтеглиха в кратка, но приветлива усмивка.
— Стефани. Точно ти ми трябваш.
В съзнанието й моментално светнаха предупредителни лампички. Един от помощник-съветниците на президента по въпросите на националната сигурност се появява в Джорджия, при това без предизвестие. Не означаваше нищо добро.
— Фактът, че все още не си затворена в килия, ми се отразява много освежително — добави Дейвис.
А тя си спомни последната му неочаквана поява.
— Отиваш ли някъде? — попита той.
— В барчето.
— Имаш ли нещо против да дойда с теб?
— Нима имам избор?
— Е, не е чак толкова зле — усмихна се той.
Спуснаха се на втория етаж и намериха една свободна маса. Тя си поръча портокалов сок, а Дейвис се задоволи с бутилка минерална вода. Апетитът й беше изчезнал.
— Искам да ми отговориш на един въпрос — започна без увертюри президентският съветник. — Преди пет дни си изискала доклада от разследването за потъването на бойната подводница „Блейзък“. Защо?
Тя успя да прикрие изненадата си от отличната му осведоменост.
— Нямах представа, че подобно действие ще привлече вниманието на Белия дом.