Колата премина през огромна порта от ковано желязо, върхът на която представляваше стилизиран глиган — гербът на Фон Хеселови. Замъкът беше грамаден — оформена в каре постройка, измазана с бледорозов гипс. Навсякъде около него бяха разположени големи продълговати съдове, изпълнени с цветя. Пред фасадата се ширеше павирана площ. Дървета отделяха простиращите се от двете страни на пътя градини. Цялото място създаваше впечатление за замък, издигнат далеч във вътрешността на страната, а не само на пет мили от центъра на Мюнхен.
Фишер слезе от колата и тръгна след шофьора. Входната врата бе отворена от облечения във фрак с лъскави копчета и бели ръкавици главен слуга, който пое шапката на госта с леко кимване и го помоли да го последва. Централният хол беше огромен като черква. В далечния му край доминираше над всичко грамаден, тъмно осветен викториански прозорец. Таванът чезнеше някъде във висините на нарисуваните по него облаци, из които пияни фавни преследваха голи нимфи. Тежката миризма на изобилните цветя, поставени в множеството големи вази, просто тегнеше във въздуха и придаваше на просторната зала погребална атмосфера. Мебелите бяха от тежък махагон, стилно гравирани и тапицирани с кадифе. Триметровото огледало в позлатена рамка отрази Фишер в цял ръст. Почувствува се като джудже в грозната потискаща обстановка. Прецеждащата се през цветното стъкло светлина рисуваше кървави петна върху лицето му.
— Оттук, моля — и слугата отвори една врата, при което Фишер примижа заслепен.
Ефектът беше същият като при внезапно излизане от тъмница на дневна светлина. Стаята беше обширна и блестеше от белота. Всичко останало в нея беше в жълто и светлозелено, а слънчевата светлина струеше през прозорци с размерите на пода. Очакваха го трима души, наредени като в пантомима. Централната фигура седеше в горда, изправена стойка, с гръб към светлината и в едната си ръка държеше бастун. Зад нея на фона на прозорците се открояваха още два силуета, застанали сякаш на пост от двете страни на софата, където тя бе седнала.
— Ваше височество, хер Фишер е тук — чу той гласа на слугата, а после и тракването на затварящата се зад него врата.
Фишер пристъпи напред по дебелия килим, покрит със златисти и зелени цветя, изхождащи в плетеница от центъра му, и се спря пред софата. Принцеса Фон Хесел поднесе десница с дланта надолу. Фишер я изгледа в очите и раздруса здраво тикнатата под носа му ръка.
— Как сте, мистър Фишер? Позволете да ви представя синовете си.
Седемдесет и шест — та тя изглежда едва на петдесет; в косата й нямаше нито един бял косъм. Лицето й наподобяваше хищна птица — клюнест нос, опъната кожа, кръгли, тъмни, святкащи очи, немигащи и с жълт кръг около ириса. Страховита — и тази дума не достигаше. Той обаче не й беше целунал ръка и се чувствуваше много доволен от това.
— По-възрастният ми син, принц Хайнрих. Вторият ми син, принц Филип. Моля, седнете.
Фишер премести поглед от майката върху синовете. По-младият привлече най-напред вниманието му, защото беше извънредно красив човек, някъде близо до четиридесетте, съвсем рус. Изглеждаше някак не на място до южногерманския мургав тен на майка си и брат си. По-възрастният беше досущ като майката — същото хищно птиче лице, но при него остротата и надменността, напиращи в нейните черти, бяха твърде замъглени, контурите на овала му хлътнали, а тъмните му очи потънали в подпухнали торбички. Стоеше с изпъчени гърди и едната му ръка с тежък златен пръстен, върху който бе гравиран семейният герб, стискаше облегалото на софата.
— Добре ли пътувахте? — Това беше по-младият, Филип.
— Отлично, благодаря.
Всички говореха английски. Фишер би предпочел разговорът да се провежда на немски, но не виждаше как да извърши промяната. Реши да поеме инициативата, преди старицата да е сторила това. Подозираше, че синовете не ще допринесат много в тази насока.
— В писмото си, принцесо, не изяснявате напълно исканото от вас разследване. — Той нямаше никакво намерение, подобно на жалкия лакей, да я назовава „ваше височество“. Враждебността му нарастваше с всяка измината минута. Възмущаваше се от високомерния й поглед, тези арогантни, нахално втренчени очи. — Споменавате, че искате да откриете някакво богатство, но нищо повече.