Глава 2
Мистър Блек беше дребен човек. Когато той влезе, Пола седеше зад бюрото си и забеляза с изненада, че е с една глава по-нисък от нея. Не знаеше защо, но очакваше да види някакъв висок мъж. Блек беше слаб и с дребни кости. Свали тъмната си филцова шапка и под нея се показа съвсем бяла коса, сресана назад от широко чело. Това беше славянско лице, с високи лицеви кости, тежки клепачи над сиви очи и малка уста.
Пола подаде ръка. Той я пое с лек поклон и я целуна. Не беше истинска целувка, а типичен жест на германец от висшата класа, при който устните никога не докосваха кожата на ръката.
— Добър ден, мистър Блек. Моля, седнете.
— Добър ден, мисис Стенли. Благодаря, тук ли?
Тя му посочи едно от двете модерни кресла, запълващи кабинета й — приветлива стая, чиито стени бяха покрити с тапети, неин собствен модел. Това помещение беше много важна част от нейния живот. В края на брака й нейната работа като десенатор й създаваше убежище и самочувствие. Тук се раждаха успехите й.
— С какво мога да ви услужа? — запита тя. — Искате ли цигара?
— Благодаря ви, но не пуша. Мисис Стенли, имам да ви съобщя нещо много важно за самата вас, но преди това, струва ми се, трябва да ви кажа кой съм.
— По телефона съобщихте, че познавате баща ми. Бих искала да ми разкажете нещо за него. Моля ви.
— Какво искате да знаете? Служих под негово командване три години, но освен това бях и негов приятел, негов предан почитател. Той беше велик човек, мисис Стенли. Надявам се, вие съзнавате това. — Сивите му очи се бяха разширили; втренченият поглед я накара да се почувствува неудобно. — Много голям човек! Бях заедно с него и знам. Приличате поразително на него. Знаехте ли това?
— Не — отвърна бавно Пола. — Не го знаех.
— Имате неговите очи. Когато влязох и ви видях, беше все едно, че видях отново генерала. Гордееше се с вас. Постоянно носеше в портфейла си ваша снимка. Обичаше да я показва на всички. Не се тревожеше, че няма син. Вие не си ли го спомняте?
— Не. Била съм толкова малка. Нямам дори негова снимка. Не зная даже как е изглеждал.
— О! Майка ви се омъжи отново, нали? За един английски офицер? Да. Чух за това. Предпочитала е в такъв случай генералът да остане в забрава. Не сте й казали, че ви телефонирах, нали?
— Казах и. — Струваше й се безсмислено да лъже.
Изведнъж той се промени така, че я разтревожи. Погледът му излъчваше нещо фанатично. У такъв дребен човечец с побеляла глава и крехка физика този поглед беше нещо страшно. Никога не бе срещала подобен и не беше в състояние да обясни защо се страхува. Тогава внезапно той се усмихна и лицето му отново стана приветливо.
— Не бих искал да я критикувам. Моля, не ме разбирайте криво. Тя е бивала винаги така мила с мен. След войната за всички нас животът бе много труден. Трябваше да преживяваме кой както може. Наистина жалко, че не помните баща си. Беше така силно привързан към вас, така силно…
— Не знаех и това. Никога не ми е било споменавано нищо за него.
— Той ви обичаше. — Блек се бе навел напред, вкопчил ръце една в друга. — Обичаше ви така, както никой мъж не е обичал дете. През последния месец преди края той ми довери, че ако бъде убит, единствената му мъка би била, че ви оставя сама. Предчувствуваше, че майка ви ще се погрижи само за себе си.
— И тя успя да се погрижи. — Пола се изненада от горчивината на тона си. — Омъжи се и се измъкна.
— Имала е щастие. Повечето от големите фамилии загубиха всичко, да не говорим за тези, попаднали във вражи плен. Мнозина от нашите прибегнаха до самоубийство. Аз предпочетох да живея, мисис Стенли. Имам един въпрос към вас, изключително важен въпрос.
— Какъв е той? — Бледите му очи бяха втренчени с блясък в нея. Пола осъзна изведнъж, че това, което правеше този малък човек да изглежда страшен, беше внезапната поява на налудничавост в очите му. Откри, че несъзнателно е впила до болка пръсти в страничните облегалки на креслото. — Какъв въпрос, мистър Блек?
— Какво бихте желали, баща ви да е жив или да е мъртъв?
— Какво значение има моето желание? — Сега тя бе наистина уплашена. Той изглеждаше съвсем луд. — Баща ми е мъртъв от двадесет и пет години. Бил е убит в Русия.
— Много хора бяха обявени за убити в Русия. — Той се усмихна и погледът му стана потаен. — Или в Берлин при последния руски щурм. Но да предположим, че той е успял да избяга по някакво чудо. Как бихте възприели това, мисис Стенли?
— Не зная, но не мога да го приема сериозно. Знам, че баща ми е умрял, и това е всичко. — Тя вдигна ръка и погледна часовника си. — Мистър Блек, след няколко минути имам служебна среща…