Пола се върна в банята и пусна поизстиналата вече вода от ваната. Изсуши се пред огледалото, загледана в голото си тяло, като търсеше някакъв дефект по него. Не откри никакъв. Беше млада, със стегната плът, стройна. В рамката от кестеняви коси лицето й бе много привлекателно. Сините й очи бяха с особено подчертана дълбочина на цвета.
В спалнята тя се облече в панталон, пуловер и жакет. Куфарът й беше готов за път. Хвърли отново замислен поглед върху телефона. Какъв необикновен телефонен разговор. Някакъв непознат да позвъни изневиделица, да твърди, че й носи много важна новина, че е познавал мъртвия й баща, когото тя дори не може да си спомни. Всичко бе много необикновено, но Пола осъзна внезапно, че тъкмо то я бе накарало да приеме срещата, а не любопитството, породено от думите му, че притежава нещо от голямо значение за нея, не вродената й учтивост, подтикнала я по-скоро да се съгласи, отколкото да откаже. Той познаваше баща й. Кой беше този мистър Блек с акцент, напомнящ неизвестната й родина отвъд Рейн? Гласът беше на възрастен човек. Ако той познаваше баща й, генерала, трябва да е някъде над шестдесетте.
Заключи външната врата и се настани в колата си. Като потегли, мислите й се понесоха далеч от натовареното движение по пътя й из улиците на Лондон през Ист Енд и Нюмаркит. Знаеше го наизуст. От двадесетгодишната си възраст насам постоянно изминаваше този път до дома на втория си баща в Есекс — тя работеше и живееше сама в Лондон. Сама. Това беше точната дума, изразяваща същността на нейния живот. Пет години безрадостен брак след детство, преминало в сянката на любовта на двама възрастни, които не желаеха да се занимават с нея, а искаха да бъдат оставени на мира в излиянията си един към друг. Сега, когато беше независима, свободна от всякакви семейни задължения и без Джеймс на главата си да я упреква, че не е достатъчно внимателна с родителите си, за да може той, останал сам, да прави каквото си поиска, Пола понякога посещаваше къщата в Есекс. От друга страна, двамата възрастни хора не чувствуваха много нейната липса. Бяха радостни да чуват за нея отдалеко, а когато се намираше при тях, снизходително й позволяваха да споделя тяхното доволство от факта, че са постоянно един до друг. Всъщност скритото им желание биваше да я накарат да напусне къщата колкото може по-скоро, без, разбира се, да се нарушават добрите обноски. Въпреки всичко това майката беше вече шестдесетгодишна, макар да не изглеждаше на толкова, и у Пола заговорваха синовните чувства. В такива моменти младата жена се отказваше от неделната почивка с приятели и се самопоканваше в имението на старите.
Къщата в Есекс беше живописна, построена от дървен материал и мазилка. В по-голямата си част представляваше стила на XVI век. Едно от крилата й бе изградено според архитектурата на XVIII век.
Бригаден генерал Джерълд Риджуей. Тя си спомняше това розово лице с малки темпераментни мустачки и топъл глас да се навежда над нея, както й се струваше, от недосегаема височина, миришещо винаги на крем за бръснене и одеколон. Винаги беше мил с нея, но това бяха сковани, сдържани обноски, с белезите на фалшиво благоразположение, които караха Пола да се чувства винаги неудобно, дори от най-ранна детска възраст. Децата умеят инстинктивно да долавят позата у възрастните и Пола усещаше, че мъжът, застанал редом с майка й, не я обича истински. Така че всъщност помежду им нямаше никаква близост. Тя не го мразеше, както би могло да се случи, ако той изразяваше истинското си отношение към нея. Приемаше го като задължителна част от своя живот и същевременно живееше със съзнанието, че причината майка й да бъде така безвъзвратно загубена за самата нея беше той — сякаш бе мъртва, подобно на генерала, баща й. Него тя не си спомняше. Знаеше само, че е мъртъв, а на въпросите й майката отговаряше с такава явна омраза, че детето губеше всякаква надежда да научи нещо повече. Това накара Пола, макар и вече достатъчно израсла, да се откаже от борбата да научи от майка си нещо друго за своя баща.
Човекът, назовал себе си Блек, познаваше баща й. В този момент тя вече се бе измъкнала от теснотията и претрупания трафик при Епинг, затова стъпи здраво върху газта и малката кола набра скорост. Този човек настояваше за дискретност. Как беше името, споменато от него… Да, Пьоленберг. Пола присви рамене с безразличие. Това име не й говореше нищо. Какво представляваше то? Собствено име? Някакво място? Какъв скрит смисъл имаше?