Тя с изненада долови да произнася гласно проклятието. В съзнанието си беше изработила образ за своя баща и го носеше със себе си. Те нямаха право да й отнемат тази илюзия, но винаги, когато станеше дума за него, върху лицето на майка й се изписваше твърдо неодобрение. Излизаше така, сякаш Пола подхващаше някаква забранена тема, нещо, поставено под мълчалива анатема. Майка й отрече да познава Блек и Пола й повярва, но странното име Пьоленберг явно значеше нещо за нея. Споменаването на тази дума й подействува като удар през лицето. Пола съзнаваше, че е безполезно да последва майка си и да настоява за отговор. Двамата възрастни биха застанали рамо до рамо, както правеха винаги, а тя би трябвало да отстъпи неудовлетворена. Не бе по техните желания да разискват каквото и да е било за баща й — генерал Паул Бронзарт, убит и погребан в руските степи край Сталинград. За тях той отдавна се бе превърнал в призрак, отлетял далеч, и те се радваха един на друг без всякакво чувство за неудобство. Цяло нещастие бе, че тя все пак се беше родила, разсъждаваше Пола ядно. По всяка вероятност този факт създава немалко трудности на майка й в стремежа да забрави истината, че е вдовица на известен немски офицер — та тя се бе омъжила за един от неговите врагове за по-малко от месец след смъртта му.
По това време Пола и майка й живеели в старата си къща в Плацбург край Мюнхен, когато съюзниците нахлули в града и група от шестима английски офицери били настанени в техния дом. Пола беше научила тази история откъслечно от отделни думи, казани по един или друг повод. Само веднъж бе чула сантиментален разказ за това как бригадният генерал — по това време млад майор — намерил собственицата на замъка свряна в студения таван с малкото си болно момиченце. Всяка дума биваше изричана много прочувствено и Пола си спомни как двамата бяха протегнали и вплели ръцете си по време на разказа. Майка й се омъжила за него, изоставила руините на Германия и миналото, за да си изгради нов живот, облъхнат от обожанието на новия й английски съпруг. Може би за Пола би било много по-лесно да разбере майка си, ако тя бе цинична с Риджуей, ако го беше използвала само за да избегне ужаса на разгромената следвоенна Германия. Но не беше така. Те бяха неразделни, доволни от себе си и слети в едно от взаимната си любов. Пола не знаеше какво е представлявал баща й, но явно майка й не даваше и пет пари за него.
Младата жена се изправи и запали цигара. Чувствуваше се уморена, безсилно гневна, поставена като в капан поне за тази вечер, сякаш бе престъпница, захвърлена в тази стая, докато майка й се разполагаше най-удобно горе. Часовникът в хола удари осем. При последния удар вратата се отвори и майка й застана на прага.
— Няма ли да дойдеш за вечеря? Чакаме те.
Той трябва да се е надигнал от леглото, за да застане отново в нейна подкрепа. Пак същата ситуация — те, двамата, срещу нея.
— Не съм гладна — отвърна Пола. — Страшно ме боли главата. Ще ида да си легна, ако нямаш нищо против.
Мисис Риджуей влезе в стаята. Беше сменила домашната си роба с дълга черна пола и блуза. Изглеждаше много бледа и красива.
— Ти си плакала, Пола?! Не съм те виждала да плачеш, откакто беше малко дете. Ела и похапни нещичко с нас. Нека забравим тази глупава разпра. — Доближи и сложи ръка върху рамото на дъщеря си. Изглеждаше загрижена.
— Не съм искала да се караме. Съжалявам, че избухнах, мамо.
— Всичко е наред, скъпа. Обещай само, че ще забравиш всичко във връзка с този телефонен разговор. Не се забърквай. Така ще бъде най-добре за всички нас.
— Защо? Не можеш ли да ми отговориш поне на този въпрос? Защо ще бъде най-добре?
— Защото няма да спечелим нищо, като се ровим в миналото. — Погледът й беше твърд, готов да превъзмогне всякаква съпротива. От своя страна тя бе направила жест и сега изискваше адекватна отплата — дъщерята трябваше да се предаде, да върши каквото й налагат и да забрави всичко.