Пола присви рамене и смачка цигарата. Нейният пастрок ненавиждаше пушенето по време на ядене.
— Това не прилича много на отговор, мамо, но за мен е ясно, че той е единственият възможен за теб, затова нека не се разправяме. Ще вечерям с вас и веднага си лягам.
Тя отвори вратата и майка й мина пред нея, без да отрони и думица. Пола чу как вторият й баща се окаш-я в столовата.
На следващия ден не бе споменато нищо. Пола спа до късно, а после откара майка си до градчето за някои покупки. Всичко изглеждаше нормално и миролюбиво. Бригадният генерал се бе държал предишната вечер приятелски и демонстрираше благоразположение, но Пола не можеше да бъде измамена. Въпреки поканените след вечеря гости, въпреки гъгнивото старание на болния домакин да покаже любезност и строгата демонстрация на достойнство от майка й Пола знаеше, че всичко е фасада. Погледите, разменяни между двамата съпрузи, бяха многозначителни, в жестовете им прозираше напрегнатост и тревога. Телефонният разговор не бе споменат никога повече. Беше се стигнало до мълчаливо съгласие дъщерята да действува според указанията на майката и да не се занимава повече с човека, обезпокоил я по телефона. Старата двойка обаче не беше сигурна в това и тази несигурност ги изнервяше. За Пола неделната почивка се оказа празно размотаване около ден и половина, докато й се представи благовидна възможност да се оттегли. Изпратиха я до портала, придружени от кучетата. На Пола й дойде наум, че единствено тези животни бяха искрено огорчени от нейното заминаване.
— Довиждане, скъпа — и майката докосна студени устни до лицето й.
— Довиждане, Пола — усмихваше се и Джерълд Риджуей, уловил ръката на жена си. Около устата му и закачливите някога малки мустачки бе изписана дълбока бръчка на напрегнатост и лошо самочувствие. Побелялата коса бе оголила доста много главата му. Изглеждаше смачкан и нездрав.
— Довиждане и благодаря за неделната почивка. — Пола седеше зад волана, свалила страничното стъкло и им помахваше. — Така хубаво прекарах тук. Бъди внимателен, Джерълд. Не се излагай на студа.
Истинско клише на изпращане, съпроводено с малките изтъркани фрази, казвани между чужди хора. Тя не можа да си припомни по-хладно сбогуване и то породи внезапно такава силна болка в сърцето й, че не изтърпя повече да чака, запали двигателя и просто побягна от тях.
Далеч от имението, изведнъж всичко това й се стори без значение. Утре беше понеделник и до срещата й с Блек оставаха броени часове. За първи път й се отдаваше възможност да открие нещо за другата, тъмната половина, която бе носила цял живот у себе си. Беше забравила, че този човек има да й предава нещо важно за самата нея; беше забравила за Пьоленберг, тази тайнствена дума, която беше изцедила кръвта от майчиното й лице до такава степен, че то бе станало мъртвешко. Не я вълнуваше нищо друго. Беше в плен на възбудата от предстоящото разкритие и силното желание да узнае, ако провидението е достатъчно милостиво към нея, дали ще има възможността да обича, та дори обектът да е само спомен, предаден й от втора ръка.
Самолетът, с който пътуваше Ерик Фишер, се приземи на мюнхенското летище в 15:30. Беше горещ следобед и слънцето обливаше с такава жар пистата, че върху нея оставаше влажна диря след преминаването на снабдения с климатична инсталация самолет. Фишер беше привикнал да лети. Гледаше на огромните хвърчащи машини като на средство, където можеше добре да си поспи. В случай, че не спеше, досаждаше му установеният при полета ред — закуски, звънтящите от бутилки колички, ласкавите стюардеси, изглеждащи така нереални, че непрекъснато се изкушаваше да провери тази нереалност, като ощипе заоблените им задни части, пристегнати в къси полички. Така че още след като зае мястото си, той се отпусна в дрямка въпреки краткия полет от Лондон до Мюнхен.
Познаваше слабо Мюнхен и затова му бе приятно да прекара цял ден и нощта в посещение на някои забележителности, известни му още от времето на студената война, когато идваше тук като журналист. Предполагаше, че служебният ангажимент ще приключи за час-два, а остатъкът от времето му ще бъде само на негово разположение. Клиентите заплащаха изцяло разноските по пребиваването му, затова бе ангажирал стая в най-скъпия хотел — „Хофбургер“.
След митническата проверка той застана изчакващо. Знаеше, че ще бъде посрещнат. Човек в тъмнокафява шофьорска униформа го доближи и поздрави по военному. Фишер забеляза с изненада, че краката му бяха в старомодни високи обувки с лъскави гамаши над тях.
— Хер Фишер?
— Да.
— Колата на нейно височество чака точно пред изхода. Багажа ви, ако обичате. Последвайте ме в тази посока, сър.