Мъжът с раирания костюм пристъпи леко назад и се обърна към секретарката.
— Чухте ли името му, мис Ричардс? Аз не можах да го чуя.
Момичето все още хълцаше.
— Да, сър. Беше Дерин, или Дерек. Първото — Джеймс.
Мъжът с пригладените мустаци погледна внимателно секретарката. Тя го бе чула.
— Полицията, мис Ричардс. Извикайте полиция!
— Да, сър… мистър Пул.
Мъжът на име Пул си проправи път през тълпата. Трябваше да отиде в офиса си. Трябваше да остане сам. Те го бяха направили! Мъжете от Цюрих бяха поискали смъртта на Жак! Най-добрия му приятел, съветник и по-близък от всеки друг на този свят. Човека, който му бе дал всичко и бе направил всичко за него възможно.
Човека, заради когото той бе убил — хладнокръвно.
Те щяха да си платят! Щяха да си платят стократно!
Той, Пул, никога не бе изменил на Бертолд приживе. Нямаше да го изостави и в смъртта!
Но се откриваха въпроси. Толкова много въпроси.
Този Кенфийлд, който току-що бе излъгал за името си; старицата, Елизабет Скарлати.
И най-вече уродливият Хайнрих Крьогер. Мъжът, за когото Пул знаеше категорично, че е синът на Елизабет Скарлати. Знаеше, защото Бертолд му бе казал.
Той се зачуди дали някой друг също знае.
На площадката на третия етаж, която бе вече претъпкана докрай със служители на Бертолд в различна степен на истерия, Кенфийлд видя един етаж по-долу как Бейзил слиза по стълбите, хванат за перилата. Счетоводителят започна да крещи:
— Дайте път! Дайте път! Лекарят чака! Трябва да го доведа! Дайте път!
Номерът даде известен резултат и той започна да напредва по-бързо. Докато стигне до фоайето на първия етаж, Бейзил се бе вече изгубил от погледа му. Кенфийлд изтича през главния вход навън на тротоара. На половината от пътя до следващата пресечка на юг той видя Бейзил да куца по средата на Воксхол роуд, махайки с ръка, сякаш се опитваше да спре такси. Колената на панталона му бяха окаляни, там, където бе паднал в бързината си.
От различни прозорци на „Бертолд е Фис“ продължаваха да идват крясъци, привличащи десетки минувачи към входа на сградата на компанията.
Кенфийлд тръгна през тълпата към куцащата фигура.
Едно такси спря и Бейзил грабна дръжката на вратата. Бе вече вътре, когато Кенфийлд застигна колата и не позволи на англичанина да затвори вратата. Влезе в таксито до Бейзил, избутвайки го настрана, за да му направи място.
— Хей! Какво правите? — Бейзил бе изплашен, но не викаше. Шофьорът не спираше да протяга шия ту напред, ту назад към насъбралата се тълпа, която вече се отдалечаваше зад тях. Бейзил не желаеше да привлича излишно внимание.
Преди Бейзил да успее да намисли нещо, американецът сграбчи дясната ръка на англичанинът и издърпа ръкава на сакото нагоре. После изви китката на Бейзил, посочвайки червено-черното копче на ръкавела.
— Цюрих, Бейзил! — прошепна данъчният инспектор.
— Какво говорите?
— С теб съм, глупако! Или поне ще бъда, ако те оставят жив!
— Божичко! Божичко! — започна да пелтечи Бейзил.
Американецът пусна ръката на Бейзил, отблъсквайки я надолу. После погледна право напред, сякаш англичанинът изобщо не съществуваше.
— Ти си идиот. Разбираш, че съм прав, нали?
— Не ви познавам, сър! Не ви познавам! — англичанинът бе на път да припадне всеки миг.
— Тогава ще ти го кажа другояче. Аз може би съм единственият ти шанс.
— Вижте. Нямам нищо общо с тази работа! Бях в чакалнята заедно с вас. Изобщо не зная какво стана!
— Разбира се. Ясно е като бял ден, че това бе работа на шофьора. Но доста хора ще поискат да разберат защо тръгна да бягаш. Може би просто е трябвало да се убедиш, че задачата е изпълнена.
— Това е нелепо!
— Защо избяга тогава?
— Аз… аз…
— Да не говорим сега. Къде можем да отидем, така че да ни виждат и други хора в продължение на десет-петнайсет минути? Не искам да оставяме впечатлението, че сме се покрили.
— В клуба ми… предполагам.
— Дай му адреса!
Глава 32
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „бил си там“ — изкрещя в телефона Джеймс Дерек. — Не съм излизал от „Савой“ цял следобед!… Да, разбира се, че бях тук. От около три… Не, тя е тук при мен. — Англичанинът внезапно затаи дъх. Когато проговори отново, думите му бяха едва доловими, поразен от чутото. — Господи!… Ужасно… Да. Да, чух те.
Елизабет Скарлати седеше на другия край на стаята, погълната от досието на Бертолд. При промяната в гласа на Дерек тя вдигна поглед към англичанина. Той бе вперил поглед в нея. После пак заговори в телефона.