Матю Кенфийлд изведнъж почувства, че му се гади. Какво, за Бога, бе сторил? Той стана от стола и усети, че краката му не го държат.
— Ще докладвам каквото казахте, мистър Хокууд.
— Свестен човек. Знаех си, че ще разберете.
— Започвам да разбирам — каза той и бързо се отдалечи от англичанина към арката на изхода.
Докато стоеше на тротоара под навеса на клуба в очакване на такси, Кенфийлд почувства, че се вцепенява от страх. Вече действаше в свят, който не разбираше. Сблъскваше се с гиганти, идеи и цели отвъд границите на неговото съзнание.
Глава 34
Елизабет бе пръснала изрезките на статии от вестници и списания по целия диван. Издателската къща „Оливие и Сторм“ бе свършила прекрасна работа. Бяха изпратили повече материали, отколкото Елизабет или Кенфийлд биха могли да погълнат за седмица.
Германската националсоциалистическата работническа партия се очертаваше като групировка на отчаяни фанатици. В Schutzstaffel бяха събрани животни, но никой не ги вземаше на сериозно. Статиите, снимките, дори късите заглавия бяха поднесени но такъв начин, че да оставят впечатление за някаква комична опера, вместо действителност.
Защо да Работим за Отечеството
ако Можем да се Спретнем
и да се Правим на Вагнер?
Кенфийлд взе в ръка част от една неделна вестникарска притурка и прочете имената на лидерите им — Адолф Хитлер, Ерих Лудендорф, Рудолф Хес, Грегор Щрасер. Прозвучаха му като отбор водевилни акробати — Адолф, Ерих, Рудолф и Грегор. Все пак, към края на статията ведрото му настроение се изпари. Речите им завършваха с фразите:
„… заговор на евреи и комунисти…“
„… дъщерите ни обезчестени от терористи болшевики…“
„… арийската ни кръв омърсена от лукавите семити…“
„… план за следващото хилядолетие…“
Кенфийлд виждаше пред себе си лицето на Бейзил Хокууд, собственик на една от най-големите компании в Англия, да шепне натъртено и настървено същите думи. Замисли се за доставките на кожени изделия до Мюнхен. Кожа без фирмения знак „хокууд“, но кожа, която бе станала част от униформите, показани на снимките. Спомни си за машинациите на мъртвия Бертолд, за пътя в Уелс, за масовото убийство в Йорк.
Елизабет седеше на бюрото, нахвърляйки бележки по статиите. Картината започваше да се прояснява и за нея. Но бе все още непълна, сякаш част от фона липсваше. Това я безпокоеше, но вече бе разбрала достатъчно.
— Просто зашеметява въображението, нали? — каза Елизабет, ставайки от стола.
— Какво успяхте да разберете?
— Достатъчно, за да се изплаша. Една незначителна, но динамична политическа организация е тихомълком финансирана от няколко от най-богатите мъже на земята. Мъжете от Цюрих. И моят син е част от тях.
— Но защо?
— Не съм сигурна още — приближи се Елизабет до прозореца. — Има още какво да се научи. Все пак, едно е ясно. Ако тази банда фанатици отбележи сериозен напредък в Германия — и си завоюва значимо присъствие в Райхстага — хората от Цюрих ще разполагат с нечувана икономическа мощ. Концепцията, струва ми се, е дългосрочна. И стратегията може да се окаже бляскава.
— Тогава трябва да се върна във Вашингтон!
— Там сигурно вече знаят или подозират.
— Тогава трябва да се намесим!
— Не можете да се намесите! — обърна се Елизабет обратно към Кенфийлд. — Никое правителство няма право да се меси във вътрешните дела на друго. Никоя държава няма това право. Има друг начин. Далеч по-ефикасен. Но рискът е огромен и трябва да го обмисля.
Старицата повдигна към устата си сключените пръсти на ръцете си и се отдалечи от Кенфийлд.
— За какво става дума? Какъв е рискът?
Елизабет обаче не го чуваше. Бе изцяло съсредоточена. След няколко минути заговори от другия край на стаята.
— В едно далечно езеро в Канада има един малък остров. Преди много, много години, съпругът ми взе прибързано решение и го купи. Има няколко жилища на него, примитивни, но обитаеми… Ако ви предоставя всички нужни средства, бихте ли гарантирали, че ще можете да охранявате това място така, че всеки външен достъп до него да е изключен?
— Смятам, че да.
— Не е достатъчно. Елемент на съмнение не трябва да съществува. Животът на цялото ми семейство би зависил от абсолютната им изолация. Средствата, за които споменах, могат да се сметнат, честно казано, за неограничени.
— Добре, тогава. Да, мога да гарантирам.
— Можете ли да се погрижите те да бъдат отведени там в пълна секретност?
— Да.
— Можете ли да подготвите всичко това за една седмица?