— Ами ако не успеете?
— Има ли някой, който ще го е грижа, освен мен самата? На този свят пропадналите милионери събират малко съчувствие.
— А какво ще стане със семейството ви? То не може да прекара остатъка от живота си насред затънтено езеро в Канада.
— Няма и да им се наложи. Независимо от високата цена, аз в крайна сметка ще унищожа сина си. Ще изложа на показ истинското лице на Ълстър Скарлет. В Цюрих ще го осъдя на смърт.
Данъчният инспектор замълча за момент и погледна към Елизабет.
— А сетихте ли се да обърнете внимание и на факта, че може да ви убият?
— Да.
— И поемате риска… Да разпродадете „Скарлати индъстрис“. Да разрушите всичко, което сте създали. Толкова много ли значи това за вас? Така ли го мразите?
— Да. Както човек може да намрази заразата. Дори повече, тъй като аз съм отговорна за процъфтяването й.
Кенфийлд постави чашата си на масата, изкушен да си налее още едно питие.
— Отивате вече твърде далеч.
— Не казвам, че аз съм създала заразата. Казах, че съм отговорна за плъзването й. Не просто заради това, че съм осигурила парите — но далеч по-важно — защото аз възпитах едно схващане, заложих една идея. Идея, която се е изродила в процеса си на узряване.
— Не ви вярвам. Не сте светица, но не мислите като тях — посочи той към изрезките на дивана.
Старицата притвори за миг уморените си очи.
— Зрънце от… това има във всеки от нас. И всичко е част от тази идея… Изкривената идея. Съпругът ми и аз посветихме годините си на създаването на една индустриална империя. От смъртта му насам съм се борила с пазара — удвоявайки, утроявайки, прибавяйки, строейки — но винаги печелейки… Беше опияняваща, изтощителна игра… Играх я добре. И някъде през всичките тези години синът ми е научил онова, което мнозина наблюдатели така и не успяха да видят — че печалбата, парите или материалните блага никога не са били най-важното — те бяха просто страничен продукт. Всичко бе в концентрирането на власт… Желаех тази власт, защото искрено вярвах, че съм способна да поема отговорността. И колкото по-убедена ставах в това, следваше автоматично, че останалите не са достойни да я поемат… Борбата за власт, струва ми се, се превръща винаги в един вътрешен кръстоносен поход. И колкото повече е успехът, толкова по-личен става той. Дали го е разбрал, или не, това синът ми е виждал пред очите си как става… Сходните черти освен в целите, може и да са в мотива. Но със сина ми във всичко останало ни дели пропаст.
— Ще ви дам тези четири седмици. Само Бог знае защо го правя. Но все още не сте ми казали ясно защо искате да тръгнете на подобен риск. Да хвърлите всичко по дяволите.
— Опитах се… Знаете ли, понякога схващате бавно. Ако с това ви обиждам, то е защото смятам, че добре ме разбрахте. И нарочно искате да си призная докрай една неприятна истина. — Тя занесе бележките си до масата край вратата на спалнята. Вече бе паднал здрач и тя включи лампата, при което заклати ресните на лампиона. Играта на сенките изглежда й се стори очарователна. — Предполагам, че всички „ние“ — Библията ни нарича „богатите и силните“ — желаем да оставим света след себе си някак по-различен от вида, в който той е бил преди нас. С годините този смътен, неясен инстинкт придобива всъщност голямо значение. Не един и двама души на този свят са си играли с фразите на собствения си некролог — тя се извърна от лампата и погледна данъчния инспектор. — Според сегашните обстоятелства, бихте ли си дали труда да предугадите вида на не тъй далечния ми некролог?
— Отказвам. Това е друг въпрос.
— Но, виждате ли, тук е заложен капанът… Богатството се приема като нещо дадено. Всяко от безкрайно трудните решения, всеки инфарктен риск или блъф — в очите на външния се превръщат в нормално всекидневие от поредица успехи, каквито и се очакват от вас. Успехи, които предизвикват повече презрение, отколкото възхита, тъй като освен човек, който отива на риск, съм и жена. Доста непривлекателно съчетание… Един син — загинал във войната. Другият — бързо оформил се като надут некадърник, търсен само за зло, обект на пренебрежение и присмех навсякъде, където те са възможни. А сега и това. Един луд, предвождащ една разрастваща се банда от разсърдени психопати… Това ми остана да завещая. Това завещава Скарлати, мистър Кенфийлд… Не особено завидно наследство, нали?
— Да, съвсем не.
— Няма и да се спра пред нищо, за да предотвратя тази последна лудост… — тя взе записките си и влезе в спалнята. Затвори вратата след себе си, оставяйки Кенфийлд сам в голямата дневна. За момент си бе помислил, че старицата е готова да се разплаче.