— Друго те попитах.
— Цялата информация е в документа.
— Бих искал да науча сега. Вярно ли е? Той… луд ли е, или това е трик?
Кенфийлд стана от стола до прозореца. Отговорът му бе почти прошепнат.
— Затова исках да почакам. Искаш прост отговор, а такъв няма.
— Исках да зная дали моят… баща е луд.
— Имаш предвид дали имаме документирано медицинско удостоверение, че той е душевноболен?… Не, такова няма. От друга страна, в Цюрих имаше десет мъже, шестима от тях са още живи, които го познаваха и имаха всички причини на този свят да желаят Крьогер да бъде смятан за лунатик… Това бе и единственият им изход. А имайки предвид кои бяха и самите те, възможността не бе пропусната. Този Хайнрих Крьогер, за когото се говори в оригиналния документ, е определен и от десетимата като маниак. Умопобъркан шизофреник. Колективно начинание като това не оставяше място за съмнение. Те нямаха избор… Но, ако попиташ мен… Крьогер бе умствено най-нормалният човек, който можеш да си представиш. И най-жестокият. И за това ще прочетеш.
— Защо не го наричаш с истинското му име?
Внезапно като че ли напрежението бе прехвърлило възможностите на Кенфийлд и той се завъртя рязко.
Ендрю наблюдаваше разгневения, зачервен мъж на средна възраст от другия край на стаята. Винаги го бе обичал, защото той заслужаваше обичта му. Добър, уверен, способен, забавен и — каква бе думата, която доведеният му баща употреби — уязвим.
— Ти не пазеше само мама, нали? Ти пазеше и мен. Направил си всичко, за да защитиш и мен… Ако той някога се бе върнал, нямаше да съм на себе си вече цял живот.
Кенфийлд вдигна лице към заварения си син.
— Не само ти. И много други хора. Знаех това.
— Но с тях нямаше да е същото — каза младият Скарлет и се върна до куфара.
— Можеш да си сигурен. Нямаше. — Той последва момчето и застана зад него. — Бих дал всичко, за да не се налага да ти го казвам. Мисля, че разбираш. Но нямах избор. След като Крьогер постави и теб в окончателните си условия, той не ми остави друга възможност, освен да ти кажа истината. Не бих могъл да го изиграя… Той вярва, че щом веднъж научиш истината, ще те обземе ужас, а аз ще съм готов да направя всичко, освен да те убия — а може би и това — за да не изпаднеш в паника. В този документ има информация, която може да унищожи майка ти и да ме изпрати в затвора, вероятно до края на живота ми. Да, Крьогер е помислил за всичко. Но е направил грешка. Защото не те познава.
— Наистина ли трябва да се срещам с него. Да разговаряме?
— Ще бъда в същата стая с теб. Там ще се договорим.
Ендрю Скарлет изглеждаше изненадан.
— Значи смяташ да се договаряш с него.
Беше неприятна констатация.
— Трябва да разберем какво той може да направи. Щом веднъж е доволен от това, че съм изпълнил своята част от уговорката, т.е. довел съм теб, ще трябва да видим какво е готов да предложи, и на каква цена.
— В такъв случай, не се налага да прочитам това, нали? — казаното не прозвуча като въпрос. — Единствено ще трябва да присъствам там… Добре, там ще съм.
— Ще го прочетеш, защото ти заповядвам.
— Добре. Добре, татко. Ще го прочета.
— Благодаря ти… Съжалявам, че ти говорих така — каза майорът и започна да закопчава палтото си.
— Няма нищо… Аз си го заслужавах… А, между другото, ако майка реши да ме потърси в училище? Знаеш, понякога го прави.
— От тази сутрин телефонът ти е под наблюдение. Прехвърлен е, по-точно. Системата работи добре. Имаш нов приятел на име Том Аренс.
— Кой е той?
— Лейтенант от разузнаването. Базиран в Бостън. Той знае програмата ти и ще дежури на телефона. Знае какво да каже. Отишъл си до Смит за един малко по-дълъг уикенд.
— Божичко, за всичко успяваш да мислиш.
— През по-голямата част от времето, да — Кенфийлд бе вече до вратата. — Тази нощ може и да не се прибера.
— Къде отиваш?
— Имам работа. Не ми се иска много да излизаш, но ако решиш да отидеш някъде, не забравяй за кабинета. Прибери всичко — той отвори вратата.
— Няма да излизам.
— Добре. И Енди… върху теб пада невероятна отговорност сега. Иска ми се да мисля, че сме те възпитали достатъчно добре, за да можеш да се справиш. Мисля, че ще успееш.
Кенфийлд излезе навън и затвори вратата зад себе си.
Младежът усети, че доведеният му баща скри нещо зад думите си. Беше се опитал да каже нещо друго. Момчето още гледаше във вратата, когато разбра какво бе това друго нещо.
Матю Кенфийлд нямаше да се върне.
Какво бе казал той? В най-краен случай, Джанет трябваше да разбере. Майка му трябваше да научи истината. И нямаше да има никой друг, който да й я каже.