Може би когато всичко свършеше, ако някога изобщо свършеше, щяха да намерят изход. Изход трябваше да има за този добродушен, грубичък, но нежен младеж, който бе и човекът, по-ценен от всички срещани досега от нея. Обичаше го много силно и усещаше, че се безпокои за него. Това бе забележително за Джанет Саксън Скарлет.
Когато се бе завърнала предната вечер в седем часа, придружена от човека на Дерек, Фъргюсън, бе намерила Кенфийлд да седи сам в дневната на Елизабет. Изглеждаше напрегнат, раздразнителен, дори ядосан и тя не знаеше защо. Бе се извинил с половин уста за настроението си и накрая, без да я предупреди, я бе извел навън от апартамента и извън хотела.
Вечеряха в малък ресторант в Сохо. И двамата пиха много, като неговата уплаха се предаде и на нея. Въпреки това не поиска да й каже какво го притесняваше.
Бяха се върнали в стаята му с бутилка уиски. Сами в тишината се любиха. Джанет бе разбрала, че мъжът до нея бе увиснал единствено на някакво митично въже, уплашен да не го изпусне и да не полети надолу.
Докато го гледаше на бюрото, тя инстинктивно разбра каква бе истината — нежеланата истина — която подозираше от онзи ужасен миг преди повече от ден, когато той й бе казал „Джанет, боя се, че сме имали посетител.“
Този посетител бе нейният съпруг.
Тя се повдигна на лакът.
— Матю?
— О… Добро утро, приятелче.
— Матю… страх ли те е от него?
Мускулите в стомаха на Кенфийлд се изопнаха.
Тя бе разбрала.
Разбира се.
— Мисля, че няма да ме е страх… когато го намеря.
— Винаги е така, нали? Все се страхуваме от някой или нещо, което го няма.
Очите й започнаха да я болят.
— Така казва Елизабет.
Джанет седна в леглото, придърпвайки одеялото към раменете си, като се облегна на таблата зад главата си. Стана й студено и болката в очите й се засилваше.
— Тя ли ти каза?
— В крайна сметка… Не искаше. Но не й оставих друга възможност… Трябваше да ми каже.
Джанет прикова поглед в нищото пред себе си.
— Знаех — тихо каза тя. — Страх ме е.
— Разбира се, че те е страх… Но няма защо. Той не може да те докосне.
— Откъде си толкова сигурен? Мисля, че не бе така сигурен снощи — тя не си даваше сметка за това, но ръцете й започнаха да треперят.
— Да, не бях… Но единствено защото той просто съществуваше… Грозният призрак — жив и здрав… Независимо от това, колко дълго го чакахме, дойде като шок. Но това вече отмина — той взе химикала в ръка и отбеляза нещо на листа.
Внезапно Джанет се хвърли по лице на леглото.
— О, Боже, Божичко, Божичко — главата й бе заровена във възглавницата.
В началото Кенфийлд не разпозна молбата в гласа й. Тя не пищеше, нито викаше, а той се бе задълбочил в записките си. Сподавеният й стон бе от мъка, не отчаяние.
— Джан — започна той небрежно. — Джанет! — данъчният инспектор захвърли химикала и изтича до леглото. — Джанет!… Мила, моля те, недей. Недей, моля те, Джанет! — той я обгърна с ръце, опитвайки се да я успокои. После, бавно, вниманието му бе приковано от нейните очи.
Вместо да примигват от потока сълзи, те стояха широко отворени, сякаш бе изпаднала в транс. Транс, предизвикан от ужас.
Той повтаряше и повтаряше името й.
— Джанет. Джанет. Джанет. Джанет…
Тя не реагираше. Изглежда потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в страха, който я бе обладал. Започна да стене, първо по-тихо, после все по-високо.
— Джанет! Престани! Недей, Джанет! Престани!
Тя не го чуваше.
Вместо това, тя се опита да го отблъсне, да се отскубне от него. Голото й тяло се гърчеше на леглото, ръцете й се замятаха, удряйки го.
Той стегна хватката си около нея, за момент уплашен, да не й причини болка.
Внезапно тя спря. Отметна назад глава и заговори със задавен глас, какъвто той по-рано не бе чувал.
— Проклет да си!… Проклеет!!
Тя удължи последната си дума, докато се превърна в писък.
Краката й се разтвориха бавно, против волята й, върху чаршафа.