Реакциите бяха тринайсет на брой, на различни езици, всяка самостоятелна, но всички обединени от една обща своя черта.
Страх.
Имаше и четиринайсета реакция и тя се разгръщаше в апартамента, резервиран за Хайнрих Крьогер в мадридския хотел „Емперадор“. Името й бе ярост.
— Няма да го допусна! Това просто няма да стане! Те всички ще бъдат мъртви! Мъртви! Мъртви! Мъртви! Тя бе предупредена! Свършено е с тях! Всички, до един! Мъртви. Ще дам заповедите си довечера! Не, веднага!
Чарлз Пенингтън, изпратен от Лудендорф като бодигард за Крьогер, стоеше в другия край на стаята и наблюдаваше през балкона червеникавите, разтворени като ветрило лъчи на испанското слънце.
— Великолепно! Просто великолепно!… Не се дръж като идиот! — погледна той към Хайнрих Крьогер. В покой това закърпено и смачкано лице бе достатъчно грозно. Разгневено, бе отвратително. Сега бе почервеняло от ярост.
— Не ми казвай ти…
— О, спри най-сетне! — Пенингтън бе видял, че Крьогер продължава да тъпче с крака телеграмата от Хауърд Торнтън, в която се съобщаваше за свикваната от Скарлати среща в Цюрих. — Какво значение има това за теб? Или за който и да е друг от нас? — Пенингтън бе отворил плика и бе прочел съобщението, защото, както бе казал и на Крьогер, нямал представа кога ще се върне той от аудиенцията си с папския нунций. А би могло и да е нещо спешно. Това, което той не бе казал на Крьогер, бе фактът, че Лудендорф му бе наредил да следи всички писма, телефонни обаждания — всичко — което животното получаваше. Това му доставяше удоволствие.
— Не ни трябват повече хора! Не можем да приемем никой! Никой! В Цюрих ще настъпи паника! Ще се разбягат от нас!
— Те всички вече са получили телеграмите. Ако ще се разбягат, не можеш да ги спреш. Освен това тази Скарлати се къпе в пари, ако е същата, за която си мисля. Има милиони… Направо сме късметлии, че иска да се присъедини. За Бертолд, подобно на тебе, нямах особено високо мнение — миризлив, френски евреин, но ако той е погодил този номер, свалям му шапка. Все пак, повтарям, какво значи това за тебе?
Хайнрих Крьогер прониза с поглед стилния, леко женствен англичанин, който подръпна ръкавелите си, така че едва да се показват под ръкавите на сакото му. Червено-черните копчета бяха оградени от мекия ленен плат на светлосинята му риза. Крьогер знаеше, че тази външност бе измамна. Подобно на общителния Бутройд, Пенингтън бе убиец, за когото работата представляваше духовна храна. Бе високо ценен от Хитлер, а още повече от Йозеф Гьобелс. Въпреки това Крьогер вече бе решил. Не можеше да рискува!
— Това събиране няма да се състои! Тя ще бъде убита. Лично ще наредя да бъде убита.
— В такъв случай трябва да ти напомня, че подобни решения трябва да се вземат колективно. Не можеш да решаваш сам… А, струва ми се, няма да намериш друг, който да се съгласи с теб.
— Не си тук, за да ми заповядваш какво да правя!
— Не, точно за това съм… Аз получавам заповедите си от Лудендорф. А той, разбира се, знае за телеграмата от Торнтън. Телеграфирах му преди няколко часа — Пенингтън погледна небрежно часовника си. — Излизам да хапна… Честно казано, бих предпочел да се храня сам, но ако настояваш да дойдеш, ще изтърпя компанията ти.
— Ти, дребен мошенико! Ще ти откъсна вратлето!
Пенингтън застана нащрек. Знаеше, че Крьогер не бе въоръжен: револверът му бе на бюрото в спалнята, и изкушението бе голямо. Можеше да го убие, да използва телеграмата за доказателство и да каже, че Крьогер не се е подчинил. Но тогава изникваше проблемът с испанските власти и нужното бързо изтегляне от сцената. А Крьогер имаше да върши важна работа. Странно бе, че Хауърд Торнтън бе толкова тясно свързан с нея.
— Това е възможно, не ще и дума. Но тогава, без съмнение, всеки от нас би могъл да издебне другия по милион начини, нали? — Пенингтън извади тънък пистолет от кобура под мишницата си. — Така например, бих могъл да изпратя точно един куршум право в устата ти, ето в този миг… Но аз няма да го направя, въпреки твоето предизвикателство, защото заповедта е нещо по-голямо и от двама ни. Ще трябва да отговарям за действията си и без съмнение ще бъда екзекутиран заради теб. Но ти също ще бъдеш застрелян, ако тръгнеш да действаш на своя глава.
— Ти не познаваш тази Скарлати, Пенингтън. Аз я познавам!