Как е научила за Бертолд? Какво е успяла да научи от него?
— Разбира се, вие сте стари приятели! — засмя се англичанинът и прибра пистолета си.
Как! Как? Тя не би се осмелила да му се противопостави! Единственото, което ценеше, бе името Скарлати, наследството и бъдещето му. Тя знаеше без капка съмнение, че той щеше да ги изтреби! Как! Защо?
— На тази жена не може да й се има вяра! Не трябва да й се има вяра!
Чарлз Пенингтън дръпна надолу блейзера си, така че раменете му да паднат на мястото си и сакото да прикрие леката издутина на кобура му. Запъти се към вратата в спокойно очакване на chorizo.
— Наистина ли, Хайнрих? А нима на някой от нас може да се има вяра?
Англичанинът затвори вратата, оставяйки след себе си само бледия аромат на Ярдлис.
Хайнрих Крьогер изглади смачканата телеграма в ръката си.
Торнтън бе хвърлен в паника. Всеки от останалите тринайсет от Цюрих бе получил същата телеграма от Елизабет Скарлати. Но никой, освен Торнтън, не знаеше кой е той.
Крьогер трябваше да действа бързо. Пенингтън не го бе излъгал. Щяха да го разстрелят, ако наредеше Елизабет Скарлати да бъде убита. Това обаче не означаваше, че такава заповед не може да се издаде след Цюрих. Всъщност след Цюрих това щеше да бъде задължително.
Но най-напред, земята на Торнтън. Той бе инструктирал Торнтън, заради собствената си безопасност, да се откаже от нея. Уплашеният американец не бе възразил, а идиотът нунций бе готов да действа като по поръчка. За славата на Исус — още един удар срещу атеистите комунисти.
Парите и собствеността щяха да бъдат прехвърлени в рамките на една седмица. Торнтън изпращаше адвоката си от Сан Франциско, да довърши преговорите и да подпише документите.
В мига, в който земята станеше негова, Хайнрих Крьогер щеше да изпрати заповед за смъртта на американеца, която никой не можеше да отмени.
А когато този предателски живот бъдеше стъпкан, Хайнрих Крьогер щеше да бъде свободен. Щеше да се превърне в самото олицетворение на новия ред. Никой нямаше да знае, че Ълстър Скарлет съществува.
Освен едного.
Но той щеше да се изправи лице срещу лице с нея в Цюрих.
В Цюрих щеше да я убие.
Глава 40
Лимузината на посолството се изкачи по малкия хълм пред входа на къщата във Феърфакс, Вирджиния. Това бе елегантната резиденция на Ерих Райнхарт, аташе на Ваймарската република, племенник на единствения имперски генерал, дал подкрепата си на радикалното германско движение, получило името нацистко, самият той — завършен нацист.
Безупречно облечен мъж с пригладени мустаци слезе от задната седалка и тръгна по пътеката. Погледна нагоре към украсената с орнаменти фасада.
— Прекрасен дом.
— Много се радвам, Пул — каза Райнхарт, усмихвайки се на човека от „Бертолд е Фис“.
Двамата мъже влязоха в къщата и Ерих Райнхарт поведе госта си към отрупания с книги кабинет, встрани от дневната. Кимна към един стол за Пул и отиде до малък шкаф, откъдето извади две чаши и бутилка уиски.
— Направо на работа. Пропътува три хиляди мили в най-проклетото време на годината за морски пътешествия. Казваш ми, че аз съм целта на вашето посещение. Поласкан съм, разбира се, но какво мога…
— Кой нареди Бертолд да бъде убит? — запита Пул остро.
Ерих Райнхарт бе смаян. Той приведе подплатените си рамене, остави чашата си на малката масичка и протегна ръце напред с дланите нагоре. Заговори тихо и съсредоточено.
— Скъпи друже, защо смяташ, че имам нещо общо с това? Искам да кажа — най-искрено — че или се заблуждаваш относно моето влияние, или имаш нужда от дълга почивка.
— Лабише не би го убил, освен ако не му е било заповядано. Тази заповед трябва да е била дадена от някой с огромна власт.
— Е, нека най-напред кажем, че аз не разполагам с подобна власт, а после, че нямам и причина. Този французин ми харесваше.
— Ти почти не го познаваше.
Райнхарт се засмя.
— Много добре… Толкова по-малко бих имал мотив…
— Нямах предвид теб лично. Питам кой го е сторил и защо — традиционното спокойствие на Пул му изневеряваше. И имаше защо. Ако Пул бе прав, този високомерен прусак държеше ключа към загадката и той нямаше да го остави на мира, докато не разбереше това, което търсеше. Щеше да му се наложи да опипа почвата по-близо до истината, но без да я разкрива.
— Бертолд знаеше ли нещо, което останалите от вас не желаеха той да знае?
— Вече звучиш нелепо.
— Знаеше ли?
— Жак Бертолд бе нашата лондонска свръзка! Радваше се на уникално положение в Англия, близко до дипломатическия имунитет. Влиянието му бе осезаемо в десетина страни сред стотици фигури от индустриалния елит. Смъртта му е огромна загуба за нас! Как се осмеляваш да намекваш, че някой от нас е бил отговорен за нея!