Ендрю Скарлет погледна към куфарчето на масата.
Синът и доведеният баща щяха да тръгнат заедно за Берн, но оттам щеше да се върне само синът.
Матю Кенфийлд се бе отправил към своята смърт.
Кенфийлд затвори вратата на апартамента и се облегна на стената в коридора. Бе силно изпотен, а сърцето му биеше така силно, че му се струваше, че може да бъде чут зад вратата.
Погледна часовника си. Всичко бе продължило по-малко от час и той бе останал забележително спокоен. Сега му се искаше да отиде колкото може по-далече. Знаеше, че дори минималната смелост, морал или отговорност изискваха от него да остане с момчето. Но в момента той просто не можеше да го понесе. Ако не разпределяше товара над себе си, щеше да се побърка. Тази точка бе зачеркната и наред бе следващата.
Каква бе тя?
Утрешният ден.
Куриерът до Лисабон с предпазните мерки, описани до най-малка подробност. Една грешка и всичко щеше да се взриви. Куриерът щеше да тръгне чак в седем вечерта.
Можеше да прекара нощта и по-голямата част от деня с Джанет. Той отсъди, че това бе и длъжен да направи. Ако Енди се огънеше, първото нещо, което би направил, щеше да е да се свърже с майка си. След като не можеше да понесе да остане с него, трябваше да е с нея.
По дяволите канцеларията му! По дяволите и армията! По дяволите и правителството на Съединените щати!
С оглед на предстоящото му заминаване той беше под доброволно наблюдение двайсет и четири часа в денонощието. Да вървят по дяволите!
Очакваше се от него да е на не повече от десет минути път от служебен телетип.
Е, нямаше да бъде.
Щеше да прекара всяка възможна минута с Джанет. Тя стягаше вилата в Ойстър бей за зимата. Щяха да бъдат сами, може би за последен път.
Осемнайсет години и криеницата бе на път да приключи.
За щастие на неспокойния му разсъдък, асансьорът дойде бързо. Защото сега той бързаше. Към Джанет.
Сержантът задържа вратата на колата отворена и отдаде чест по най-добрия възможен начин. При нормални обстоятелства, майорът би се засмял и би напомнил на сержанта, че е все пак в цивилни дрехи. Вместо това, той отвърна на поздрава леко и скочи в колата.
— Към канцеларията ли, майор Кенфийлд?
— Не, сержант. Ойстър бей.
Глава 3
Историята на едно типично американско преуспяване
На 24 август 1892 г. светските кръгове на Чикаго и Евинстън, щата Илинойс, се разтърсиха до самите си основи, които и без това не бяха особено солидни. Причината — на този ден Елизабет Ройс Уикъм, двайсет и седемгодишната дъщеря на индустриалеца Албърт О. Уикъм, се омъжи за бедняка-емигрант от Сицилия, на име Джовани Мериджи Скарлати.
Елизабет Уикъм бе висока, аристократична девойка, която се бе превърнала в извор на непрестанни безпокойства за родителите си. По думите на Албърт О. Уикъм и неговата съпруга, застаряващата Елизабет бе обърнала гръб на всички възможни златни брачни перспективи, за които едно момиче от Чикаго, Илинойс, би могло само да мечтае. Отговорът й неизменно бил:
— Богати глупаци, тате.
Така че, похарчвайки огромни суми и хранейки големи надежди, родителите тръгнаха с дъщерята на дълго пътешествие из Стария континент. След четиримесечен преглед на най-привлекателните възможности за женитба в Англия, Франция и Германия, нейният отговор бил:
— Богати идиоти, тате. Бих предпочела и добрите любовници да са толкова много.
Бащата тогава бе ударил звучен шамар на дъщеря си.
Тя, от своя страна, бе му отвърнала с ритник по глезена.
Елизабет за първи път видя бъдещия си съпруг на един от онези пикници, които фирмата на баща й в Чикаго организираше всяка година за най-заслужилите чиновници и техните семейства. Той й беше представен, подобно крепостен селянин на феодален барон.
Бе огромен мъж с големи, но нежни ръце и с остри италиански черти. Английският му бе почти непонятен, но вместо да го съпровожда с неловко смирение, той излъчваше увереност и не предлагаше извинения. Елизабет го хареса на момента. Макар младият Скарлати да не бе нито чиновник, нито пък имаше семейство, той бе впечатлил директорите на Уикъм с познанията си по машините и даже бе предложил проект за машина, която щеше да намали разходите за производство на хартия с шестнайсет процента. Затова и бе поканен на пикника.
Любопитството на Елизабет бе вече възбудено от разказите на баща й за него. Този монтьор обичаше да човърка в машините и показваше направо невероятен талант. Двуседмична негова работа върху чифт машини бе показала, че по един допълнителен лост във всяка от тях правеше ненужен втори обслужващ работник. Тъй като от всеки вид имаше по осем машини, фирма Уикъм можеше да уволни шестнайсет души, които очевидно бяха станали ненужни. Освен това обаче Уикъм се бе оказал достатъчно прозорлив и нае втори италианец, но вече син на емигранти от чикагската „Малка Италия“, чието задължение бе буквално да бъде сянка на Джовани, докато той кръстосваше завода, и да му служи като преводач. Старият Уикъм се бе възпротивил на осемте долара седмична заплата, която трябваше да дава на разговорливия италианец, но после я оправда с новите подобрения, които очакваше от Джовани. И които бе по-добре да не закъсняват. Уикъм му плащаше цели четиринайсет долара на седмица.