Освен с Джанет. Тя не бе част от този свят. Тя бе част от него. Трябваше да бъде!
Свирката на локомотива изпищя два пъти и острото скърцане на метал в метал започна да забавя хода на колелетата. Влакът навлизаше в женевската гара и Кенфийлд чу бързото чукане на Елизабет по стената, която разделяше купетата им. Чукането го подразни. Прозвуча му като подвикване на нетърпеливия господар на дома към слугата.
Както всъщност и беше.
— Аз ще се справя с този, вие поемете другите два. Останалото нека вземат носачите.
Кенфийлд послушно даде нарежданията на носача, взе двете чанти и последва Елизабет, която вече се отдалечаваше.
Тъй като трябваше да жонглира с куфарите през изходи, стълби и перони, бе изостанал на около метър-два след Елизабет. Именно на тези два куфара минута по-късно те дължаха живота си.
В началото бе само някакво смътно тъмно движение, уловено от периферното му зрение. После стреснатият вик на няколкото пътници зад гърба му. После писъците. И тогава той видя.
Набрала скорост, към тях напредваше масивна количка за багаж с огромен стоманен нос за пренасяне на по-тежки сандъци, издаден отпреде й. Металната поставка бе на около метър от земята и напомняше на грозно, гигантско острие.
Кенфийлд отскочи встрани, докато набралото скорост чудовище скъсяваше разстоянието точно срещу него и в същия миг метна дясната си ръка около кръста на Елизабет, издърпвайки я от пътя на мамутската стоманена вилка. Количката се разби във вагона на педя от техните тела.
Мнозина в тълпата изпаднаха в истерия. Никой не знаеше дали някой не бе ранен или убит. Носачи пристигнаха на бегом. Викове и писъци екнаха из целия перон.
Останала без дъх, Елизабет каза в ухото на Кенфийлд:
— Куфарите! С вас ли са куфарите?
За голямо свое учудване Кенфийлд видя, че лявата му ръка продължава да държи единия куфар. Бе затиснат между гърба на Елизабет и стената на вагона. Куфарът в дясната му ръка бе изпаднал.
— Единият е тук. Другия го изпуснах.
— Намерете го!
— За Бога!
— Намерете го, не чувате ли!
Кенфийлд разбута с ръце събралата се около тях тълпа. Заоглежда се по земята и видя кожената чанта. Тежките предни колела на багажната количка я бяха прегазили, но чантата макар и смачкана бе здрава. Проби си път между десетина зяпачи и протегна ръка надолу. В същия, миг друга ръка с дебела, необикновено масивна длан се провря към смачканата кожена дръжка. Ръката бе облечена в ръкав на палто от каша. Женско палто. Кенфийлд натисна по-силно и докосвайки чантата, я придърпа към себе си. Инстинктивно, всред панорамата от панталони и палта, той сграбчи с другата си ръка дебелата китка и вдигна поглед нагоре.
Наведено надолу, с бесен поглед в очите и дебела гуша, пред него се откри едно скулесто лице, което нямаше никога да забрави. Бе го запомнил заедно с оня отвратителен червено-черен коридор на четири хиляди мили оттам. Бе Хана, прислужницата на Джанет!
Очите им се срещнаха и се разпознаха. Посивялата й коса, с цвят на метал бе прикрита плътно от тъмнозелена тиролска федора, която подчертаваше още повече увисналата плът на лицето. Огромното й тяло бе приклекнало, грозно и зловещо. С невероятна сила тя издърпа китката си от хватката на Кенфийлд, при което го изблъска назад, така че той падна по гръб върху количката и хората около нея. После бързо се изгуби в тълпата към изхода на гарата.
Кенфийлд се надигна, притискайки смачкания куфар под мишница. Погледна след нея, но тя вече бе изчезнала. Остана неподвижен за момент, притискан от обърканите хора наоколо.
Проправи си път обратно към Елизабет.
— Отведете ме оттук. Бързо!
Тръгнаха надолу по платформата. Елизабет стискаше лявата му ръка под лакътя с повече сила, отколкото той предполагаше, че тя притежава. Дори му причиняваше болка. Оставиха възбудената тълпа след себе си.
Започна се — каза тя, като гледаше право напред.
Навлязоха под купола, където тълпата още не бе оредяла. Кенфийлд не спираше да се оглежда във всички посоки, стараейки се да фиксира нетипичен силует, чифт очи, неподвижна фигура или някой чакащ. Дебелата жена с тиролската шапка.
Излязоха през южния изход на площад „Айзенбан“ и се оказаха пред дълга колона таксита.
Кенфийлд задържа Елизабет настрана от първото такси. Тя бе изплашена. Искаше да не спират нито за миг.
— Ще докарат багажа отделно.
Той не отговори. Вместо това я придърпа наляво към втората кола и предизвиквайки още по-голямата й загриженост, даде знак на шофьора на трето такси. Затвори вратата на колата и огледа смачкания и скъп куфар Марк Крос. Спомни си подпухналото, ядовито лице на Хана. Ако нейде съществуваше женски архангел на мрака, то това трябваше да е тя. Той даде на шофьора името на хотела.