— Il n’ya plus de bagage, monsieur?
— Не, ще го донесат отделно.
Старицата току-що бе преживяла нещо ужасяващо, затова той реши да не споменава за Хана докато не стигнат до хотела. Трябваше да се успокои. И в същото време са запита кой от двамата се нуждае повече от успокоение, Елизабет или той. Ръцете му все още трепереха. Погледна към Елизабет. Тя продължаваше да гледа втренчено пред себе си, без да вижда нищо.
— Добре ли сте?
Отговор не последва близо минута.
— Мистър Кенфийлд, върху вас лежи невероятно голяма отговорност.
— Не разбирам какво точно имате предвид.
Тя се обърна и го погледна. От блясъка и високомерното й превъзходство нямаше и следа.
— Не ги оставяйте да ме убият, мистър Кенфийлд. Не им позволявайте да го направят точно сега. Накарайте ги да почакат до Цюрих… След Цюрих могат да правят каквото поискат.
Глава 42
Елизабет и Кенфийлд прекараха три дни и нощи в стаите си в хотел „Д’Акорд“. Кенфийлд бе излязъл навън само веднъж и бе открил, че е следен от двама мъже. Не се бяха опитали да го нападнат или отвлекат и това го наведе на мисълта, че го смятат за така незначителен на фона на голямата мишена — Елизабет, че отстраняването му не си заслужаваше риска от намесата на женевската полиция, която имаше репутацията на обезпокоително строга формация, враждебна към всички, които смущаваха деликатното равновесие в неутралния град. Опитът го бе научил, че в мига, в който те се появят заедно, може да очаква атака, не по-малко свирепа от тази на женевската гара. Искаше му се да може да изпрати два реда на Бен Рейнолдс, но знаеше, че е невъзможно. Беше му наредено да стои извън Швейцария. В докладите си бе изпуснал почти цялата информация с ключово значение. Елизабет се бе погрижила за това. Група номер 20 не знаеше почти нищо за конкретната ситуация и мотивите на основните фигури в нея. Ако изпратеше спешна молба за помощ, тя трябваше да включва поне частично обяснение на ситуацията, което щеше да доведе до незабавната намеса на посолството. Рейнолдс не би изчаквал законната процедура. Не би оставил Кенфийлд да бъде хванат и държан без връзка с останалия свят.
Резултатите биха били предвидими. Без него Елизабет нямаше никакъв шанс да стигне до Цюрих. Щеше да бъде убита от Скарлет още в Женева. А другата мишена тогава щеше да е Джанет в Лондон. Тя не можеше да остане в „Савой“ безкрайно. Дерек също не би могъл да поддържа мерките си за безопасност твърде дълго. В крайна сметка тя щеше да си отиде, или пък Дерек щеше загуби търпението си или предпазливостта си. Тя също щеше да бъде убита. Оставаха Ченсълър Дрю, жена му и седем деца. Биха се намерили милион разумни причини, за да напуснат и те затънтеното си канадско убежище. За да бъдат изклани. Ълстър Стюарт Скарлет щеше да победи.
При мисълта за Скарлет Кенфийлд намери сили да събере това, което бе останало от гнева му. Бе почти толкова, че да компенсира страха и потиснатостта му. Почти.
Той влезе в дневната, която Елизабет бе превърнала в свой кабинет. Пишеше на масата в средата на стаята.
— Спомняте ли си прислужницата от къщата на сина ви? — запита той.
Елизабет остави молива си на масата. Бе проява на моментна любезност, не внимание.
— Да, виждала съм я в малкото случаи, когато съм ходила там.
— Откъде е тя?
— Доколкото си спомням, Ълстър я бе довел от Европа. Имала е ловна хижа в… Южна Германия — Елизабет вдигна поглед към данъчния инспектор. — Защо питате?
Години по-късно Кенфийлд щеше да разбере, че само желанието да намери подходящите думи, за да каже на Елизабет, че Хана е в Женева, го бе накарало да направи това, което той бе сторил — да направи крачка напред в този миг между Елизабет и прозореца. Щеше да носи този спомен до края на дните си.
Последва оглушителен звън на разбито стъкло и рязка, ужасно остра болка в лявото му рамо. Всъщност стори му се, че болката предшестваше трясъка. Ударът бе толкова силен, че завъртя Кенфийлд настрани и го просна върху масата, разпилявайки листата и пращайки лампата на пода. Последваха втори и трети изстрел, които отчупиха трески от дървената маса край тялото на Кенфийлд, докато той успя панически да се обърне настрана и да събори Елизабет от стола на пода. Болката в рамото му бе неописуема и огромно червено петно плъзваше бързо по ризата му.