За пет секунди всичко бе свършило.
Елизабет бе приклекнала до ламперията на стената. Бе едновременно и изплашена, и благодарна. Гледаше към данъчния инспектор, който лежеше пред нея, притискайки рамото си с ръка. Бе уверена, че той се бе хвърлил пред нея, за да я предпази от куршумите. Той до края на дните й не разсея това убеждение.
— Лошо ли сте ранен?
— Не зная. Само ужасно боли… Никога не съм бил раняван преди. Прострелян, искам да кажа… — той приказваше с усилие. Елизабет започна да се приближава до него. — По дяволите! Стойте на мястото си! — той вдигна очи и видя, че и двамата бяха извън обсега на прозореца. — Вижте, можете ли да стигнете до телефона? Ниско по пода. Не се изправяйте!… Мисля, че ще трябва лекар… Лекар — каза той и изпадна в безсъзнание.
Трийсет минути по-късно Кенфийлд дойде на себе си. Лежеше в леглото си с неудобна превръзка, която стягаше цялата горна част на гърдите му. Почти не можеше да се движи. Виждаше размазаните очертания на три фигури пред себе си. След като успя да фокусира погледа си, видя Елизабет да седи на края на леглото и да гледа към него. Вдясно от нея имаше мъж, облечен с палто, а зад нея — униформен полицай. Приведен, от лявата му страна, по риза, стоеше полуплешив мъж със строго лице, очевидно — лекар. Той заговори на Кенфийлд. Акцентът му бе френски.
— Моля, вдигнете лявата си ръка.
Кенфийлд се подчини.
— Краката, моля.
Той отново изпълни.
— Можете ли да завъртите глава?
— Какво? Къде?
— Преместете главата си напред и назад. Не се опитвайте да сте забавен — Елизабет бе вероятно най-облекчения човек в радиус от двайсет мили от хотел „Д’Акорд“. Тя дори се усмихваше.
Кенфийлд заклати глава напред и назад.
— Не сте ранен сериозно — изправи се лекарят.
— Изглеждате разочарован — отговори данъчният инспектор.
— Мога ли да му задавам въпроси, Herr Doktor? — запита швейцарецът зад Елизабет.
Лекарят отговори с разваления си английски.
— Да. Куршумът го е засегнал леко.
Каква бе връзката между двамата обърканият Кенфийлд не можеше да разбере, но не му остана и време да мисли за това. Елизабет заговори.
— Вече обясних на тези господа, че вие просто ме придружавате в деловото ми пътуване. Напълно сме объркани от случилото се.
— Бих се радвал, ако мъжът отговаря сам, мадам.
— Проклет да съм, ако мога да ви кажа нещо повече, мистър… — Кенфийлд спря по средата. Нямаше смисъл да се прави на глупак. Щеше да има нужда от помощ. — Но, като си помисля пак, може и да успея — той погледна към лекаря, който обличаше сакото си. Швейцарецът разбра намека.
— Много добре. Ще почакаме.
— Мистър Кенфийлд, какво повече можете да добавите?
— Прехвърляне в Цюрих.
Елизабет разбра.
Лекарят излезе и Кенфийлд откри, че може да лежи и на дясната си страна. Швейцарският Geheimpolizist заобиколи леглото, за да е по-близо.
— Седнете, сър — каза Кенфийлд и мъжът придърпа един стол. — Това, което ще ви кажа, би изглеждало глупаво за някой като мен и вас, които трябва да изкарваме с работа прехраната си — смигна данъчният инспектор. — Въпросът е частен — не засяга никой извън фамилията — семейна работа е, но вие можете да ни помогнете… Говори ли английски вашият човек?
Швейцарецът погледна за миг униформения полицай.
— Не, monsieur.
— Добре. Както казах, можете да помогнете. Както на добрата репутация на града си, така… и на себе си.
Швейцарският Geheimpolizist придърпа стола си още по-близо.
Бе възхитен.
Настъпи следобедът. Бяха взели предвид разписанието на влаковете в кръгъл час без четвърт и бяха ангажирали предварително лимузина с шофьор. Билетите им за влака бяха закупени от хотела на името на Скарлати, което осигуряваше преференциално отношение и за запазването на най-добрите възможни купета за едно кратко пътуване до Цюрих. Багажът им бе изпратен по стълбите час по-рано и депозиран в чакалнята до главния вход. Етикетите бяха четливо написани, указвайки и местата във влака. Дори службата за таксиметров превоз бе известена да ангажира носачи в Цюрих. Кенфийлд реши, че дори човекът с най-нисък коефициент на интелигентност в Европа трябва да се досети накъде желае да тръгне Елизабет Скарлати.
Пътуването от хотела до гарата отнемаше около дванайсет минути. Половин час преди отпътуването на влака за Цюрих, стара жена с плътен черен воал пред лицето, придружена от млад мъж с чисто нова мека шапка и ръка, крепяща се на превръзка около врата му, излязоха от хотела и влязоха в една лимузина. Придружаваха ги и двама женевски полицаи, с ръка на кобурите си.