Нямаше никакви инциденти и двамата пътници се втурнаха в гарата и после в купето си.
Докато влакът бавно потегляше от женевската гара, друга възрастна жена, придружена от младолик мъж, също с превързана лява ръка, но прикрита от палтото му и с шапка Брук брадърс, излязоха през служебния вход на хотел „Д’Акорд“. Възрастната жена бе облечена с униформата на полковник от Червения кръст, женски батальон, включително и с нужното кепе. Шофьорът на колата, който ги пое, бе също член на Международния червен кръст. Двамата бързо влязоха на задната седалка и младият мъж затвори вратата. Веднага свали целофана от една тънка пура и каза на шофьора:
— Тръгваме.
Докато колата ускоряваше по тясната пътека към главния път, старицата заговори с умолителен глас.
— Наистина, мистър Кенфийлд, трябва ли непременно да пушите тези ужасни неща?
— По силата на Женевската конвенция, госпожо, на затворниците са разрешени цигари от дома.
Глава 43
На двайсет и седем мили от Цюрих се намира гр. Мензикен. Престоят на влака от Женева там бе точно четири минути, достатъчно дълъг за натоварването на пощенските пратки, след което композицията продължи по неизбежния си, точно определен път към своята крайна гара.
Пет минути след като влакът бе напуснал Мензикен, вратите на купетата D4 и D5 от шести вагон бяха едновременно разбити от двама мъже с маски. Тъй като и в двете купета нямаше никакви пътници, а тоалетните им бяха заключени, двамата маскирани изпразниха пистолетите си в тънките им врати, надявайки се да намерят трупове, когато ги отворят.
Но там нямаше никой. Нищо.
Като по поръчка и двамата маскирани мъже изтичаха в коридора и почти се блъснаха един в друг.
— Halt! Стой! — чуха се викове и от двата края на коридора на вагона. Мъжете, които бяха извикали, носеха униформите на женевската полиция.
Двамата мъже с маски на лицата не се подчиниха. Вместо това започнаха да стрелят диво и в двете посоки.
На огъня им бе отговорено и двамата нападатели паднаха.
Бяха претърсени: у тях не бяха намерени никакви документи, удостоверяващи самоличността им. Женевските полицаи останаха доволни от това. Нямаха желание да се въвличат в тази история.
Единият от убитите обаче имаше татуировка на предмишницата си: знак, известен с названието свастика. А трети мъж, който не бе с тях, не бе стрелял и не носеше маска, слезе първи от влака в Цюрих и тичешком се отправи към телефонна кабина.
— Вече стигнахме в Арау. Тук ще можете да си починете за малко. Дрехите ви са в апартамента на втория етаж. Предполагам, че колата ви е спряна отзад и ключовете са под лявата седалка — шофьорът бе англичанин, което се хареса на Кенфийлд. Не бе продумал и дума от Женева. Данъчният инспектор извади голяма банкнота от джоба си и я предложи на мъжа.
— Няма нужда, сър — отвърна шофьорът, като махна с ръка в знак на отказ.
Изчакаха, докато стана осем и петнайсет. Нощта бе тъмна, само с месечина, обгърната от ниски облаци. Кенфийлд бе изпробвал колата, като я бе покарал напред-назад по един селски път, за да свикне с нея, а и с шофирането само с една ръка. Стрелката на резервоара сочеше rempli. Бяха готови.
По-точно Елизабет Скарлати бе готова.
Приличаше на гладиатор, настроен за кръв, пък била тя и неговата. Бе хладнокръвно спокойна, но напориста. Готова да сее смърт.
Оръжието й, макар и на хартия, бе далеч по-опасно за нейните опоненти, отколкото гладиаторските тризъбци. Като добър гладиатор тя бе и безкрайно уверена в себе си.
Настъпваше нещо повече от нейния последен grande geste. Това бе кулминацията на житейския й път… и на Джовани. Нямаше да го разочарова.
Кенфийлд бе проучил многократно картата, знаеше пътищата, по които трябваше да поемат, за да стигнат до Фалке хаус. Щяха да заобиколят центъра на Цюрих и да поемат към Клотен, като на разклона Шлирен завият вдясно и следват централния път към Булах. На една миля вляво по Винтертурщрасе бяха портите на Фалке хаус.
С колата бе развил максимум осемдесет и пет мили в час, а при скорост шейсет бе показала спирачен път от петнайсет метра, без седалките да поддадат. Женевският Geheimpolizist си бе свършил добре работата. За което му бе и добре заплатено — почти колкото средната двегодишна заплата на швейцарските държавни служители. А колата носеше и номер, с който никой нямаше да я спре — по каквато и да е причина — дори и цюрихската полиция. Как бе успял Кенфийлд не го попита. Елизабет предположи, че е използвал част от парите.
— Това ли е всичко? — попита Кенфийлд, докато водеше Елизабет към колата. Имаше предвид само едното й тънко куфарче.