— Ще стигне — отвърна старицата, следвайки по тясната пътека.
— Доскоро носихте няколко хиляди страници, стотици хиляди цифри!
— В момента те нямат ни най-малко значение — Елизабет държеше куфарчето в скута си, докато Кенфийлд затвори вратата на колата.
— Ами ако ви задават въпроси? — данъчният инспектор постави ключа на запалването.
— Въпроси несъмнено ще зададат. И в такъв случай, ще им бъде отговорено — тя явно предпочиташе да не разговаря.
Пътуваха в продължение на двайсет минути и пътят съвпадаше с посоченото в картата. Кенфийлд бе доволен от себе си. Като навигатор бе на съвсем приемливо ниво. Внезапно Елизабет заговори.
— Има нещо, което не съм ви казала, а и вие досега не сметнахте за уместно да повдигнете този въпрос. Бих предпочела, преди да пристигнем, да стане дума и за това.
— За какво?
— Напълно възможно е нито един от нас да не напусне тази среща жив. Мислили ли сте за това?
Кенфийлд, разбира се, бе мислил. Поел бе риска, ако това бе подходящата дума, още от случая с Бутройд. Рискът се бе превърнал в крещяща опасност, когато бе осъзнал, че Джанет бе негова, вероятно завинаги. Когато разбра какво й бе сторил мъжът й, бе поставил себе си в залог.
После с куршум в рамото, на няколко сантиметра от смъртта, Матю Кенфийлд по свой начин се бе превърнал сам в гладиатор, подобно на Елизабет. Гневът му в момента бе достигнал точката на кипене.
— Вие си гледайте вашите проблеми, аз — моите, така може ли?
— Добре… Мога ли да кажа, че ми станахте доста скъп напоследък… О, оставете този момчешки поглед! Запазете си го за дамите! Аз не съм от тях! Карайте напред!
По Винтертурщрасе, на една трета от пътя до Фалке хаус, пътят продължава в права отсечка, обградена и от двете страни с могъщо издигащи се борове. Матю Кенфийлд стъпи докрай на газта, засилвайки автомобила до краен предел. Часът бе девет без пет, а той бе решен спътницата му да спази точно времето на уговорената си среща.
Внезапно пред далечната илюминация на предните му светлини изникна мъж, който правеше знаци. Махаше с ръце над главата си, застанал по средата на пътя. Мъжът усилено правеше известния на всички езици знак: спри, случаят е спешен. Въпреки скоростта на Кенфийлд той не се помръдваше от мястото си.
— Дръжте се! — извика Кенфийлд, без да намалява.
В същия момент от двете страни на пътя избухнаха гърмежи на огнестрелно оръжие.
— Легнете! — изкрещя Кенфийлд. Той продължи да натиска педала на газта, навеждайки в същото време глава между свитите си рамене, като се стараеше да запази някаква видимост. От далечната страна на пътя се нададе пронизващ — вероятно предсмъртен — вик. Някои от хората в засадата бе очевидно поразен от кръстосания огън.
Отминаха зоната на стрелбата. Седалките около тях бяха поръсени с парчета стъкло и метал.
— Добре ли сте? — Кенфийлд нямаше време за повече съчувствие.
— Да. Добре съм. Колко остава?
— Не много. Ще успеем. Може да са уцелили гума.
— Ако е така, ще можем ли да продължим пътя?
— Изобщо не се безпокойте! Не бих слязъл, за да потърся резервна!
Портите на Фалке хаус се откриха пред очите им и Кенфийлд сви рязко по пътя към тях. Пътят продължаваше надолу и бавно описваше огромен кръг пред високия каменен градеж на късия входен тунел, изпъстрен с орнаменти на всеки метър. Главният вход, масивна дървена врата, бе на около шест метра от стълбите. Кенфийлд не можеше да се приближи повече до тях.
Причината бе в това, че, строени в кръг, чакаха поне една дузина черни лимузини. Шофьорите им стояха край тях и спокойно разговаряха помежду си.
Кенфийлд провери револвера си, сложи го в десния си джоб и нареди на Елизабет да излезе от колата. Той настоя тя да се прехвърли наляво и да излезе от неговата страна на автомобила.
Кимна на шофьорите и тръгна леко зад нея.
Часът бе девет и една минута, когато официално облечен слуга отвори голямата дървена врата. Навлязоха в обширния коридор, издаващ слабостта на архитекта към нишите. Втори слуга, също официално облечен, ги насочи към друга врата. Отвори я пред тях.
Вътре се простираше най-дългата маса, която Матю Кенфийлд допускаше, че може да се направи. Трябва да беше над петнайсет метра дълга от край до край. И почти два метра широка.
Около нея бяха седнали петнайсет или двайсет души — от всички възрасти — между четирийсет и седемдесет години. Всички — облечени в скъпи костюми. Всички — вперили поглед в Елизабет Скарлати. В далечния край на масата столът бе свободен. Мястото плачеше да бъде заето и Кенфийлд се запита дали Елизабет нямаше да отиде дотам, за да седне. После осъзна, че това няма да стане. Нейният стол бе в началото на масата — най-близкият до тях.