— Нека тогава тя да е вашата, не наша — Сидни Мастерсън я бе разбрал.
— Да бъде, мистър Мастерсън. Но, знаете ли, не съм изкушена от алтернативата. Оставям на всички вас отговорността да се преборите с този нов странен свят, в който навлизаме. Не мислете и за секунда, че не мога да ви разбера! Да разбера това, което сте направили! И още по-ужасяващото, защо сте го направили!… Оглеждате се в собствените си царства и ви обзема страх. Виждате властта си застрашена — от теории, правителства, странно звучащи идеи, които глозгат по корените ви. Чувствате непреодолимата си нужда да защитите феодалните системи, които са ви родили. От което и има нужда може би. На тях не им остава дълго… Но вие няма да го направите така!
— След като разбирате всичко така добре, защо искате да ни спрете? Това начинание защитава всички ни. В крайна сметка и вас самата. Защо ни спирате? — Д’Алмейда не би оцелял след една загуба на Френско-Италианските железници.
— Винаги се започва така: по-малката от двете злини, по-голямото добро… Нека кажем, че аз ви спирам, защото вредата, която причинявате, е далеч по-голяма от лекарството, което ще донесете. За това — толкова!
— Това е смехотворно! Казвам ви пак, тя никога няма да го направи! — Крьогер удряше с длан по масата, но никой не му обръщаше някакво внимание.
— Като казвате, че времето ни изтича, мадам Скарлати, какво имате предвид? Казаното от вас предполага, че времето вече е изтекло. Скъпият начин е бил вечен избран…
— В Женева има човек, мистър Мастерсън, който очаква да му позвъня по телефона. Ако този телефонен разговор бъде проведен, той ще изпрати телеграма до офисите ми в Ню Йорк. С пристигането на тази телеграма, операцията се отменя. Ако не, тя ще се приведе в изпълнение според плана.
— Това е невъзможно! Толкова сложни и важни ходове да се отменят с телеграма? Не ви вярвам — мосю Доде бе сигурен в разорението си.
— Поемам риска от значителни материални щети, ако това не стане така, мосю Доде.
— Подозирам, че поемате риск много по-голям от този, мадам. Никой няма да ви има вяра отново. Скарлати ще бъдат изолирани.
— Съществува подобна перспектива, мистър Мастерсън. Но не е задължително. Пазарът е гъвкав… Е, господа? Вашият отговор?
Сидни Мастерсън се надигна от стола си.
— Обадете се по телефона. Няма друг избор, господа, не съм ли прав?
Мъжете от Цюрих се спогледаха. Бавно започнаха да стават от столовете си и да събират документите пред себе си.
— Край. Без мен — Киндорф сгъна кафявия плик и го пъхна в джоба си.
— Вие сте хищен звяр. Не бих пожелал да ви срещна на арената и с цяла армия зад гърба си — изправи се Лийкок.
— Ако ще и цялата тази работа да излезе кравешко лайно, няма да се подхлъзна на него — Ландър побутна Гибсън, който с мъка се примиряваше с факта.
— Не можем да сме сигурни… Там е цялата работа. Не можем да бъдем сигурни — каза Гибсън.
— Спрете! Почакайте! Чакайте! — закрещя Хайнрих Крьогер. — Само да го направите! Само излезте оттук! И сте мъртви!… Всеки един от вас, пиявици гнусни, ще умре! Пиявици! Наляти с кръв пиявици!… Вие ни смучете кръвта, сключвате договори, после изчезвате… Уплашени за заводчетата! Проклети копелета еврейски! Не ни трябвате! Никой от вас! Но вие ще дойдете при нас! И тогава ще ви накълцаме и хвърлим на кучетата! Проклети свини! — лицето на Крьогер бе почервеняло с най-силното си червено — думите му се преплитаха една след друга.
— Престанете, Крьогер! — Мастерсън направи една крачка в посока към мъжа, по чието лице бяха избили петна. — Край! Не можете ли да разберете? Приключихме!
— Не мърдай от мястото си, долен английски педераст! — Крьогер извади пистолета от кобура си. Кенфийлд, застанал до Елизабет, видя, че това бе четирийсет и пети калибър с дълго дуло и би отнесъл с един изстрел половин човешко тяло.
— Никой да не мърда!… Край! Краят никога няма да настъпи, докато аз не кажа, че е дошъл! Проклети гадни свини! Изплашени червеи! Твърде далече сме стигнали!… Никой не може вече да ни спре!… — той посочи с пистолета Елизабет и Кенфийлд. — Край?! Ето чий край е дошъл! Нейният!… Махни се от пътя ми! — той обиколи и тръгна по лявата страна на масата, при което французинът Доде пропищя.
— Недейте, мосю! Не я убивайте! Направите ли го, разорени сме!