Колата на лисабонското летище бе брониран линкълн с двама военнослужещи от OSS отпред. Прозорците бяха защитени от близък огън с леко оръжие, а автомобилът развиваше сто и двайсет мили в час. Трябваше да пропътуват трийсет и две мили нагоре по течението на река Техо до летище Аленгуер.
На Аленгуер мъжът и момчето се качиха на нисколетящ, особено конструиран флотски самолет TFB без опознавателни знаци, с който щяха да пътуват до Берн. Повече спирания нямаше да има. През цялото време на полета английски, американски и свободни френски изтребители щяха да прехващат самолета и да го защитават, докато достигне местоназначението си.
В Берн те бяха посрещнати от автомобил на швейцарското правителство с осем мотоциклета за ескорт — един отпред, един отзад и по три — от двете страни. Всички мотоциклетисти бяха въоръжени въпреки Женевската конвенция, която забраняваше подобна практика.
Отидоха до едно село на двайсетина мили на север към германската граница. Кройцлинген.
Спряха до една малка странноприемница, забравена от целия останал свят и мъжът и момчето излязоха от колата. Шофьорът ускори автомобила, който бързо се отдалечи заедно с мотоциклетния ескорт.
Матю Кенфийлд поведе момчето нагоре по стълбите към входа на странноприемницата.
В коридора се чуваха плачливите звуци на акордеон, идващи от очевидно слабо населената зала. Чакалнята с високите си тавани не изглеждаше особено гостоприемна, оставяйки впечатлението, че гостите тук не са добре дошли.
Матю Кенфийлд и Ендрю Скарлати се приближиха до тезгяха, който служеше и за маса.
— Моля, позвънете в стая номер шест и съобщете, че Ейприл Ред е тук.
Докато служителят осъществяваше връзката, момчето внезапно се разтрепери. Кенфийлд хвана ръката му и я стисна.
Изкачиха стълбите и застанаха пред вратата, белязана с номер шест.
— Нямам какво повече да ти кажа, Енди, освен че сме тук само заради един човек. Поне аз съм затова тук. Джанет. Майка ти. Постарай се да запомниш това.
Момчето пое дълбоко въздух.
— Ще се постарая, татко. Отвори вратата! Господи! Отвори я!
Стаята бе слабо осветена от малки лампи на малки масички. Украсена бе според швейцарското схващане за удобния престой на туриста — дебели килими и масивна мебел, меки столове и множество покривчици и каренца.
В далечния ъгъл седеше човек, наполовина останал в сянка. Пръсканата от лампата светлина се открояваше ясно върху гърдите му, но не осветяваше лицето му. Облечен бе в кафяви дрехи от вълнен плат, а сакото му бе комбинация от плътна тъкан и кожа.
Заговори с гърлен, остър глас.
— Кои сте вие?
— Кенфийлд и Ейприл Ред. Крьогер?
— Затворете вратата.
Матю Кенфийлд затвори вратата и направи няколко крачки пред Ендрю Скарлет. Щеше да прикрива момчето. Постави ръка в десния джоб на сакото си.
— Държа пистолет, насочен към главата ти, Крьогер. Не е оня пистолет, но джобът е същият, както последния път, когато се видяхме. Този път няма да оставям нищо на случайността. Ясно ли е?
— Ако предпочиташ, извади го от джоба си и го опри в главата ми… Почти нищо не мога да направя.
Кенфийлд се приближи до фигурата.
Бе ужасяващо.
Човекът бе наполовина инвалид. Изглежда цялата лява половина на тялото му бе парализирана, включително и челюстта му. Бе сгънал ръце в скута си, а пръстите му бяха изпънати, като вдървени. Но очите му бяха будни.
Очите му.
Лицето му… Покрито само от бели петна присадена кожа под късо подстриганата бяла коса. Мъжът заговори.
— Това, което виждате, бе извадено от Севастопол. Операция Барбадоса.
— Какво имаш да ни кажеш, Крьогер?
— Най-напред, Ейприл Ред… Кажи му да се приближи.
— Ела насам, Енди. До мен.
— Енди! — мъжът в инвалидния стол се засмя с наполовина затворената си уста. — Не е ли мило! Енди! Ела насам, Енди!
Ендрю Скарлет се приближи до доведения си баща и застана до него, оглеждайки деформирания мъж пред себе си.
— Значи ти си синът на Ълстър Скарлет?
— Син съм на Матю Кенфийлд.
Кенфийлд остана на мястото си, наблюдавайки бащата и сина. Внезапно се почувства чужд. Имаше чувството, че предстоеше битка между гиганти — единият — стар и безсилен, другият — млад и мършав. А той не бе един от тях.
— Не си, млади момко. Ти си син на Ълстър Стюарт Скарлет, наследникът на Скарлати!
— Аз съм точно такъв, какъвто искам! С теб нямам нищо общо — младежът започна да диша тежко. Страхът го напускаше и на неговото място Кенфийлд виждаше как се настанява някаква тиха ярост, която постепенно обладаваше момчето.