— Спокойно, Енди. Спокойно.
— Защо беше нужно?… Заради него?… Погледни го. Той е почти мъртъв… Дори няма лице.
— Престанете! — пискливият глас на Скарлет напомни на Кенфийлд за онази далечна зала в Цюрих. — Млъкни, глупако!
— Защо? Заради теб ли?… Откъде накъде?… Не те познавам! И не искам!… Ти си тръгна отдавна! — момчето посочи към Кенфийлд. — Той зае твоето място. Сега слушам него. Ти си нищо за мен!
— Няма да говориш така с мен! Не се осмелявай!
Кенфийлд заговори остро.
— Доведох Ейприл Ред, Крьогер! Какво имаш да дадеш? Затова сме тук. Да привършваме!
— Той първо трябва да разбере! — безформената глава се заклати напред-назад. — Той трябва да бъде заставен да разбере!
— Ако това значеше толкова много за теб, защо го кри? Защо се превърна в Крьогер?
Клатенето на главата престана, пепелявите дръпнати очи бяха неподвижни. Кенфийлд си спомни, че Джанет бе говорила за този негов поглед.
— Защото Ълстър Стюарт Скарлет не бе достоен да представлява новия ред! Новия свят! Ълстър Скарлет изигра своята роля и щом веднъж мисията му приключи, той не бе повече необходим… Той бе пречка… Би бил посмешище. Трябваше да бъде премахнат…
— Може би имаше и още нещо?
— Какво?
— Елизабет. Тя би те спряла отново… Щеше да те спре и по-късно, така както го направи и в Цюрих.
При споменаването на името на Елизабет Хайнрих Крьогер с мъка вдигна ябълката на гърлото си и се изплю шумно. Картината бе грозна.
— Най-голямата кучка!… Но през двайсет и шеста направихме грешка… Нека бъдем честни, грешката я направих аз… Трябваше да я помоля да се присъедини към нас… Щеше да го направи, знаеш. Тя искаше същото, каквото и ние…
— Тук грешиш.
— Ха! Ти не я познаваше!
Бившият данъчен инспектор отвърна безизразно.
— Познавах я… Повярвай ми, тя презираше всичко, на което ти се бе посветил.
Нацистът се изсмя тихичко сам на себе си.
— Това е много любопитно… Някога аз й бях казал, че презирам всичко, на което тя се бе посветила.
— Значи и двамата сте били прави.
— Няма значение. Сега тя е в ада.
— Тя умря, смятайки те за мъртъв. Затова и почива в мир.
— Ха! Не можеш да си представиш какво бе изкушението през всичките тези години, особено когато влязохме в Париж!… Но аз чаках за Лондон… Щях да застана пред Уайтхол и да обявя пред света — вижте как Скарлати се самоунищожава!
— Нея я нямаше, когато завзехте Париж.
— Няма значение.
— Няма, предполагам. Ти се боеше от нея след смъртта й, тъй както и приживе.
— Не съм се боял от никого! От нищо! — Хайнрих Крьогер напрегна осакатеното си тяло.
— Тогава защо не изпълни заплахите си? Къщата на Скарлати още съществува.
— Тя никога ли не ти каза?
— Какво да ми каже?
— Тази кучка винаги се покриваше и от четирите фланга. Намери пак предателя, и сред нас. Единствения ми враг в Третия райх. Гьобелс. Тя никога не повярва, че съм бил убит в Цюрих. Гьобелс знаеше кой съм. След 1933 г. заплаши репутацията ми с лъжи. Лъжи по мой адрес. Но партията бе по-важна от отмъщението.
Кенфийлд погледна разбития мъж под него. Както винаги Елизабет Скарлати бе изпреварила всички. Далече напред.
— Един последен въпрос.
— Какъв?
— Защо Джанет?
Мъжът в стола вдигна с усилие дясната си ръка.
— Той… Заради него! — посочи той към Ендрю Скарлет.
— Защо?
— Аз вярвах! И още вярвам! Хайнрих Крьогер бе част от един нов свят! Един нов ред! Истинската аристокрация!… След време тя щеше да бъде негова!
— Но защо точно Джанет?
Изтощен, Хайнрих Крьогер отвърна на въпроса.
— Курва. Кому бе нужна? Яйцето е всичко, което търсим, за да продължим поколението…
Кенфийлд почувства как гневът му надига в него, но на неговата възраст и с неговата професия успя да го потисне. Но не се оказа достатъчно бърз, за да спре момчето до себе си.
Ендрю Скарлет се втурна към мекия инвалиден стол и звучно залепи длан върху сакатия Крьогер. Плесницата бе силна и точна.
— Ти мръснико! Гаден мръснико!
— Енди! Ела насам! — издърпа той момчето назад.
— Unehelich! — очите на Хайнрих Крьогер плуваха в орбитите си. — Заради теб! Заради това си тук! Трябва да разбереш!… Ще разбереш и ще положиш нашето ново начало! Мисли! Мисли за аристокрацията! За теб е… Заради теб — той бръкна с полуподвижната си ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади от там парче хартия. — Те са твои. Вземи ги!
Кенфийлд взе парчето хартия и без да го поглежда, го подаде на Ендрю Скарлет.
— Това са само цифри. Просто много цифри.
Матю Кенфийлд знаеше какво означават тези цифри, но преди да успее да заговори, Крьогер обясни.