Но тя приемала по друг начин тяхното отлъчване от обществото. И то не заради себе си, а заради децата.
Елизабет и Джовани били дарени с трима сина. Роланд Уикъм, на девет години, Ченсълър Дрю, на осем, и Ълстър Стюарт на седем. Елизабет виждала върху тях ефекта на изолацията, в която било поставено семейството. Те ходели в най-реномираното евинстънско мъжко училище, но освен рутинните си контакти там живеели единствено в собствената си компания. Никога не били канени на рожден ден, а за празненствата им разказвали на следващата сутрин; поканите, отправяни към техните съученици вечно били приемани от хладни гласове на гувернантки; но най-травматизиращ от всичко може би бил всекидневния припев, който посрещал момчетата сутрин с пристигане в училище:
— Скарлати, спагети! Скарлати, спагети!
Елизабет решила всички да започнат отначало. И Джовани, и тя самата. Тя знаела, че могат да си го позволят дори и това да значи да се върнат в родната му Италия и да купят Рим.
Вместо в Рим обаче, Елизабет отишла в Ню Йорк и открила нещо твърде изненадващо.
Ню Йорк бил всъщност много провинциален град. В интересите си бил ограничен, а в деловите кръгове репутацията на Джовани Скарлати била придобила странен нюанс: бизнесмените не знаели за него нищо друго, освен това, че бил италиански изобретател, закупил множество американски компании.
Италиански изобретател. Американски компании.
Елизабет открила също, че част от по-хитрите мъже на Уолстрийт смятали, че състоянието на Скарлати идвало от някаква италианска параходна линия. Все пак, той се бе оженил за дъщерята на една от най-добрите чикагски фамилии.
Точно това било нужно.
Елизабет ангажирала една къща в Делмонико за временна резиденция на семейството и веднага щом се установили, тя разбрала, че е взела правилното решение. Децата горели от нетърпение да видят нови училища и да срещнат нови приятели; в рамките един месец Джовани купил две застарели и пропадащи хартиени фабрики на река Хъдзън и усилено кроял планове за съвместното им възстановяване.
Фамилията останала в Делмонико близо две години. Това не било наистина наложително, тъй като къщата в центъра на града можела да бъде завършена много по-скоро, ако Джовани й отделял нужното внимание. Но пък в резултат на дългите му разговори с архитекти и посредници по недвижими имоти, той открил друг свой интерес — земята.
Една късна привечер, докато Елизабет и Джовани хапвали леко в апартамента си, Джовани внезапно казал:
— Напиши ми един чек за двеста и десет хиляди долара. На името на Недвижими имотници „Ийст Айлънд“.
— Искаш да кажеш „Агенти по недвижими имоти“.
— Точно така. Би ли ми подала бисквитите.
Елизабет подала кутията.
— Това са много пари.
— Нямаме ли много пари?
— Е, да, имаме ги, но все пак двеста и десет хиляди долара… Нов завод ли?
— Ти само ми дай чека, Елизабет. Приготвил съм ти хубава изненада.
Тя го погледнала внимателно.
— Знаеш, че не поставям под въпрос решенията ти, но настоявам…
— Добре, добре — усмихнал се Джовани. — Ще останеш без изненада. Казвам ти… Ще ставам нещо като бароне.
— Какво?
— Бароне. Виконт. А ти ще си контеса!
— Нищо не разбирам.
— В Италия човек, който има няколко ниви, може би малко свине, е почти барон. Много мъже желаят да бъдат барони. Говорих с хората от Ийст Айлънд. Ще ми продадат няколко ливади на Лонг Айлънд.
— Джовани, те не стават за нищо! Затънтени шубраци!
— Жено, помисли малко! Тук вече няма място къде хората да обърнат конете си. Утре ми приготви чека. Недей да спориш, моля те. Усмихни се и бъде жената на бароне.
Елизабет Скарлати се усмихнала.
ДОН ДЖОВАНИ МЕРИДЖИ И ЕЛИЗАБЕТ УИКЪМ СКАРЛАТИ ДЕ ФЕРАРА
Ферара — Италия
Американска резиденция —
Делмонико — Ню Йорк
Макар и Елизабет да не взела на сериозно тези визитни картички — те си останали лична шега между нея и Джовани — те имали своето значение, когато не се отива твърде далеч в разсъжденията: придавали достойнство, съразмерно с богатството на Скарлати. Макар никой от познатите им никога да не ги нарекъл Виконте или Контесо, мнозина не били съвсем сигурни дали не трябва точно така да се обръщат към тях.
Просто изглеждало възможно.