Леко огъна навън корицата на папката само колкото да може да прочете напечатаното върху заглавната страница:
Кенфийлд, Матю, о.з. майор, Сухопътни войски на САЩ. Отдел Военно разузнаване.
Кенфийлд, Матю… Матю Кенфийлд. Това бе доказателството.
От интеркома на бюрото пред немладата секретарка прозвуча зумер.
— Бригаден генерал Елис? — запита секретарката почти без да вдига поглед от бюрото.
— На линия.
— Държавният секретар ви очаква.
Елис погледна часовника си. Бе девет и трийсет и две.
Той се изправи, приближи се до зловещата на вид лакирана врата и я отвори.
— Простете, генерал Елис, но характерът на изложеното във вашия меморандум изисква, смятам, присъствието и на трета страна. Разрешете да ви представя помощник-държавния секретар Брейдък.
Бригадният генерал се сепна. Не бе очаквал трета страна, всъщност, специално бе помолил аудиенцията да се осъществи само между него и министъра.
Помощник-държавният секретар Брейдък стоеше на около три метра вдясно от бюрото на Хъл. Очевидно, той бе един от онези тъй често срещани в Белия дом или Държавния департамент университетски преподаватели, дошли заедно с администрацията на Рузвелт. Дори облеклото му — светлосиви панталони от каша и широко сако в рибена кост — изпъкваше е небрежността си под строгия контрапункт на изгладените ръбове от униформата на генерала.
— Разбира се, господин министър… Мистър Брейдък — кимна генералът.
Кордел С. Хъл седна зад широкото си бюро. Познатите му черти — много светлата, почти бяла кожа, оредяващата бяла коса, пенснето със стоманени рамки пред синьо-зелените му очи — сега изпъкваха още по-ясно, защото бяха станали част от всекидневието. Рядко можеше да се срещне вестник или кинопреглед без негова снимка. Дори и в извънредните предизборни издания, питащи многозначително „Искате ли смяна на конския впряг, с каруцата насред потока?“, винаги под снимката на Рузвелт поставяха интелигентното му и вдъхващо доверие лице, което често се набиваше на очи много повече от това на никому неизвестния Хари Труман.
Брейдък извади кесия тютюн от джоба си и започна да тъпче с него лулата си. Хъл премести някои документи по бюрото си и бавно отвори папка, същата като тази в ръцете на генерала, след което се загледа в написаното. Елис я позна. Това бе поверителният меморандум, предаден на ръка лично на Държавния секретар.
Брейдък запали лулата си и миризмата на тютюна накара Елис да го погледне отново. Миризмата бе на някоя от онези странни смески, смятани за много оригинални по университетите, но общо взето отвратителни за всеки друг в същата стая с пушача. За бригаден генерал Елис краят на войната щеше да бъде голямо облекчение. Тогава Рузвелт щеше да се наложи да си отиде, а заедно с него и така наречените интелектуалци със зловонния им тютюн.
Мозъчният тръст. Всичките до един — „умерено леви“ радикали: не червени, а розови.
Но най-напред войната.
— Едва ли е нужно да казвам това, генерале, но вашият меморандум е обезпокоителен — каза Хъл, поглеждайки към офицера.
— Информацията обезпокои и мен, господин министър.
— Несъмнено. Несъмнено… Но въпросът, който изглежда стои пред нас, е: Основателни ли са заключенията ви? Имам предвид — нещо конкретно?
— Смятам, че да, сър.
— Колко души още в разузнаването знаят за това, Елис? — намеси се Брейдък и липсата на думата „генерал“ в обръщението му не убягна на офицера.
— Не съм говорил с никого. Да ви призная, мислех, че и тази сутрин ще разговарям само с господин министъра.
— Мистър Брейдък има моето доверие, генерал Елис. Той е тук по моя молба… или заповед, ако желаете.
— Разбирам.
Кордел Хъл се облегна назад в стола си.
— Не искам да ви засегна, но не съм сигурен дали осъзнавате докрай всичко това… Представяте поверителен меморандум, изпратен с най-голямата възможна срочност до този пост, или по-точно до мен лично, а в същото време онова, което казвате в него, е почти невероятно.
— Нелепо твърдение, което сам признавате, че не можете да докажете — вмъкна Брейдък, дръпвайки от лулата си, докато се приближаваше към бюрото.
— И точно затова сме се събрали тук — Хъл бе поискал присъствието на Брейдък, но нямаше да търпи нежелани намеси от негова страна, а още по-малко — нахалство.
Брейдък обаче не се отказваше така лесно: