Кой го бе грижа?
Той раздаваше смърт.
Наслаждаваше се.
Заслужаваше го.
Смееше се.
Отпусна свития си показалец и стана.
На неколкостотин метра на запад се виждаха могилите натрупана пръст. Скоро щеше да бъде на километри оттук и вън от цялата бъркотия.
Внезапно го обзе усещането, че някой го наблюдава! Някой го гледаше! Той извади пистолета си още веднъж и залегна на земята.
Пук!
Вейка, клон, стъпкан камък?
Той запълзя на колене бавно и предпазливо навътре в гората.
Нищо.
За миг разреши на фантазията си да заеме мястото на здравия разум. Звукът бе дошъл от клонка, пречупена от картечния му огън. Падането й на земята го бе стреснало.
Нищо.
Скарлет започна да отстъпва, все още неуверено, към края на гората. Грабна бързо това, което бе останало от каската на мъртвия германец, и хукна към позицията на Втора рота.
Това, което Ълстър Стюарт не знаеше, бе, че той беше видян. Наблюдаван бе най-внимателно. Макар наблюдателят трудно да вярваше на очите си.
Един германски офицер, чиято кръв по челото бавно се съсирваше, стоеше изпънат, скрит от погледа на американеца зад ствола на мощен бор. Готвеше се тъкмо да убие лейтенанта янки — точно след като той бе престанал да стреля — когато видя как той открива огън срещу собствените си хора, собствената му армия.
Собствената му войска!
Бе взел американеца на прицела на своя люгер, но не поиска да го убие.
Засега.
Защото германският офицер, последен от ротата си в малката горичка — оставена на мъртвите — разбра прекрасно какво вършеше американецът.
Примерът бе класически. Условията — максимално добри.
Пехотинец, при това офицер, се възползваше от добитата информация за собствена изгода и пренасяше в жертва своята собствена страна!
Инсценировката можеше да го изведе от зоната на бойните действия, и то с медал на гърдите.
Германският офицер щеше да проследи американеца.
Лейтенант Скарлет бе преполовил разстоянието до позициите на Втора рота, когато чу шума зад себе си. Хвърли се на земята и бавно се завъртя назад. Опита се да пробие с поглед леко поклащащата се трева.
Нищо.
Нищо ли?
Само на пет метра от него лежеше труп — с лице забито в земята. Но трупове имаше навсякъде.
Скарлет не си спомняше точно този. Спомняше си само лицата им. Само тях виждаше. Но не си спомняше този.
Но защо трябваше да го помни?
Навсякъде наоколо имаше трупове. Как можеше да ги запомни? Един от тях с лице, забито в земята. Трябва да има десетки такива. Само че не ги бе забелязал.
Отново остави въображението си да полети на воля! Зазоряваше се… От земята, от гората излизаха животинки.
Може би.
Нищо не се помръдваше.
Той стана и хукна към могилите натрупана пръст от окопите на Втора рота.
— Скарлет! Господи, жив! — каза капитанът, клекнал зад първия окоп. — Извадихте късмет, че не стреляхме. Фернълд и Отис бяха убити в последната престрелка! Не можехме да отвърнем на огъня, защото вие бяхте там.
Ълстър си спомни Фернълд и Отис.
Не бяха голяма загуба. Срещу цената на избавлението му.
Той хвърли на земята германската каска, която носеше от гората.
— Слушайте сега. Унищожих едно гнездо, но има и още две. Знам ги къде са и ще мога да ги очистя. Но трябва да останете тук! Окопани! Открийте огън в лявата част, десет минути след като тръгна!
— Къде тръгвате? — запита капитанът смаян.
— Там, където мога да свърша нещо полезно! Дайте ми десет минути и после откривайте огън. Задръжте го три или четири минути, но за Бога, стреляйте вляво. Не убивайте мен. Трябва ми за прикритие.
Лейтенантът млъкна неочаквано и преди капитанът да успее да проговори, отново потъна в нивите.
Навлязъл в нивата, Скарлет се спираше между прибежките си от един германски труп на друг, сваляйки каските от безжизнените глави. След като бе събрал пет каски, залегна и зачака стрелбата.
Капитанът изпълни своята роля. Някой би си помислил, че са още в Шато-Диери. След четири минути стрелбата замря.
Скарлет скочи на крака и хукна към позициите на ротата си. Щом се появи с каските в ръка, войниците спонтанно нададоха възгласи на поздрав. Дори капитанът, чиято неприязън бе отстъпила място на новопоявилото се възхищение, се присъедини към хората си.
— Да пукна дано, Скарлет, но това бе най-смелата акция, която съм виждал през войната!
— Не бързайте — промълви Скарлет с непозната допреди час скромност. — Отпред и на левия фланг е чисто, но няколко шваби побягнаха надясно. Тръгвам след тях.
— Няма нужда. Нека бягат. Вие направихте достатъчно.
Капитан Дженкинс промени мнението си за Ълстър Скарлет. Младият лейтенант се бе справил с изпитанието.