Още бедни, глупави негодници, мислеше си Скарлет, наблюдавайки гледката от укритието си.
— Хей, Щрасер, а какво ще става после? — обърна се Скарлет към другия дезертьор.
— Was ist? — Щрасер бе задрямал и сега вътрешно беснееше срещу самия себе си. — Какво каза?
— Само исках да разбереш, че можех да те изненадам… Попитах какво ще става после. С теб, имам предвид… С нас знам какво ще се случи. Чакат ни паради. При вас как ще е?
— Без паради. Без тържества… С много плач. Много обвинения и контраобвинения. Много пиянство… Мнозина ще бъдат отчаяни… Много ще са и убитите. В това можеш да си сигурен.
— Какво? Кой ще бъде убит?
— Предателите измежду нас. Ще бъдат намерени и унищожени без милост.
— Вие сте луди! Казах го и по-рано, но сега съм убеден.
— А вие какво бихте ни посъветвали да направим? Заразата не ви е хванала още. Но и вашият ред идва! Болшевиките! Те са на границата и вече ни инфилтрират! Изсмукват ни отвътре! Загниват сърцето ни!… И евреите! Евреите в Берлин трупат състояния от тази война! Гадните еврейски сметкогонци! Семитите без род и родина ни продават днес, вие ще ни продадете утре!… Евреите, болшевиките, гадните малки народи! Всички сме техни жертви, а не искаме да го разберем! Воюваме помежду си, когато би трябвало да воюваме срещу тях!
Ълстър Скарлет се изплю настрани. Проблемите на обикновените хора не интересуваха особено сина на Скарлати. Човекът от улицата не го засягаше.
И въпреки това той бе обезпокоен.
Щрасер не бе обикновен мъж. Арогантният германски офицер мразеше човека от улицата също толкова, колкото и той.
— И какво ще правите, след като заровите всички тези хора под земята? Може би ще царувате по земите им?
— По много земи… Много, много земи.
Скарлет се обърна на другата страна, по-далече от германския офицер.
Но не можа да затвори очи.
Много, много земи.
Ълстър Скарлет никога не бе се замислял за подобно владение… Фамилията Скарлати печелеше милиони и милиони, но Скарлати не притежаваха такава власт. Още по-малко синовете на Скарлати. Те никога нямаше да имат някаква власт… Елизабет бе дала ясно да се разбере.
— Щрасер?
— Ja?
— Какви са тези хора? Твоите хора?
— Отдадени на идеята. С огромно влияние. Имена не могат да се споменават. Решени след поражението да се вдигнат и да обединят елита на Европа.
Скарлет се обърна по гръб и отправи поглед към небето. През ниските сиви облаци тук-там мъждукаха звезди. Сиво, черно, мигащи бели точки.
— Щрасер?
— Was ist?
— Къде ще отидеш? Имам предвид, след като всичко свърши.
— В Хайденхайм. Семейството ми живее там.
— Къде се намира това?
— По средата между Мюнхен и Щутгарт.
Германският офицер погледна странния, огромен американски дезертьор. Дезертьор, убиец, помагач на врага си.
— Утре вечер ще сме в Париж. Ще ти дам нужните пари. В Аржентойл има човек, който държи мои пари.
— Danke.
— Само… Щрасер, Хайденхайм. Така ли?
— Така.
— Дай ми име, Щрасер.
— Какво искаш да кажеш? Дай ми име?
— Точно това. Име, което ще знаеш, че е мое, когато вляза във връзка с теб.
Щрасер се замисли за секунда.
— Добре, американецо. Нека ти изберем име, което трудно ще можеш да забравиш — Крьогер.
— Как?
— Крьогер — ефрейтор Хайнрих Крьогер, чиято глава продупчи при Мьоз-Аргон.
Заповедта за прекратяване на огъня бе издадена на 10 ноември в три часа следобед.
Ълстър Стюарт Скарлет си купи мотоциклет и започна бързото си пътуване към Ла Аразе и отвъд него. Към Втора рота, Четиринайсети батальон.
Пристигна в района, където лагеруваше по-голямата част от батальона и започна да търси ротата си. Не беше лесно. Лагерът бе пълен със всевъзможни пияни войници с неприятен дъх и стъклен поглед. Повелята на тези ранни утринни часове се заключаваше в масовата алкохолна истерия.
Но не и за Втора рота.
Във Втора рота в тези минути се отслужваше църковна литургия. Възпоменание за паднал боен другар.
За лейтенант Ълстър Стюарт Скарлет.
Скарлет гледаше скрит отстрани.
Капитан Дженкинс прочете с приглушен глас красивия Псалм за умрелите и после поведе войниците в молитва.
— Господи наш, ти който си на небето…
Някои от мъжете плачеха, без да скриват сълзите си.
Жалко бе, че всичко това трябваше да се развали, помисли си Скарлет.
Част от заповедта за награждаването му гласеше: