— Исусе Христе! Шейсет долара!
— Двуседмична заплата, момчето ми. Позабавлявай се.
— Добре… Добре. Тъй ще направя.
— Ето ги, идват, Джеси — тихо каза по-възрастният митничар на мъжа до Кенфийлд.
— Гледай, малчо. Това ти е школовката — каза човекът с парите, придърпвайки Кенфийлд към прозореца над кея.
Долу Кенфийлд видя, че в преходното хале към товарния док бяха спрели два автомобила, един зад друг, като вторият бе наполовина извън сградата. Няколко мъже в тъмни шлифери бяха излезли от водещата кола и вървяха към фалангата от докери, обградили строшените касетки.
— Какво правят тези?
— Това са горилите, момче — отговори митничарят на име Джеси. — Идват да ги подредят.
— Какво подреждат?
— Ха! — дочу се гърленият смях на човека с вестника до малкото бюро. — Не какво, а кого. Ще подредят всеки, който пристъпи чертата.
Мъжете с шлиферите — общо петима — започнаха да обикалят хамалите един по един, говорейки тихо. Ухо до ухо, помисли си Кенфийлд. Някои те с насмешка побутнаха с лакът и потупаха но дебелите вратове. Приличаха на дресьори в зоологическа градина, усмиряващи животните си. Двама от мъжете се качиха по дървеното мостче на кораба. Водачът на останалите на кея трима мъже, с бяла филцова шапка на глава, бе централната фигура и след като хвърли поглед към автомобилите, вдигна глава към стъклената телефонна кабина. После кимна и тръгна към стълбите. Мъжът от охраната, Джеси, каза:
— Аз ще се заема. Останете по местата си.
Той отвори вратата и изчака на площадката на стоманената конструкция мъжа с бялата шапка.
Кенфийлд виждаше през стъклото как двамата мъже разговарят. Лицето под широкополата шапка се усмихваше, почти угоднически. Но в очите му имаше твърд поглед, сериозен поглед. И после изведнъж придоби загрижен, гневен вид и двамата погледнаха в офиса.
Погледнаха към Матю Кенфийлд.
Вратата бе отворена от Джеси.
— Хей. Кенън. Мич Кенън. Ела насам.
Винаги бе по-лесно да използваш за прикритие собствените си инициали. Иначе човек никога не знаеше кой може да му изпрати коледна картичка.
Кенфийлд излезе на металната площадка, докато мъжът с бялата шапка слизаше надолу по стълбите към бетонния кей.
— Ще слезеш и ще разпишеш протокола за инспекцията.
— Как не, приятелче!
— Казах слез долу и разпиши протокола! Искат да са сигурни, че си чист — каза Джеси и после се усмихна. — Големите клечки са тук… Ще получиш още един дивидент… Но петдесет процента са за мен, разбра ли?
— Ъхъ — неохотно отвърна Кенфийлд. — Разбрах.
Той тръгна надолу по стълбите, гледайки човека, който го чакаше.
— Нов си тук, а?
— Да.
— Отде идваш?
— Езерото Ери. Голяма бъркотия е в Ери.
— С кво работиш?
— Канадска стока. Какво друго?… Бива си ги канадците.
— Ние внасяме вълна! Вълна от Комо!
— Ясно, приятел, нямаш проблеми. В Ери му казват канадски кожи, или текстил — Кенфийлд смигна на помощник капитана. — Хубава, мека опаковка, а?
— Виж какво, човече. Никой тук не се прави на умен.
— Добре, де… Както ти казах, вълна.
— Ела насам, при контрольора… Разпиши се за товара.
Кенфийлд отиде с големия мъж до будката на контрольора, където друг мъж му пъхна в ръцете защипан комплект попълнени документи.
— Пиши четливо и отбелязвай датите и часа ясно! — нареди човекът в будката.
След като Кенфийлд свърши, първият мъж заговори.
— Добре… Ела с мен, сега.
Той поведе Кенфийлд към автомобилите. Счетоводителят виждаше как двама мъже на задната седалка във втория автомобил разговаряха. В първата кола бе останал само шофьорът.
— Изчакай тук.
Кенфийлд се зачуди защо бяха избрали него. Дали нещо бе тръгнало на зле във Вашингтон? Не бе минало достатъчно време, за да стане нещо такова.
На кея имаше някакво раздвижване. Двете горили, които се бяха качили на кораба, водеха по мостчето човек в униформа. Кенфийлд видя, че това бе капитанът на „Геноа-Стела“.
Човекът с меката шапка сега се бе навел до прозореца на втората кола, разговаряйки с мъжете в нея. Не бяха дочули шума от кея. Големият мъж отвори вратата на колата и отвътре излезе някакъв нисък, много мургав италианец. Висок бе не повече от метър и шейсет.
Ниският повика с жест счетоводителя при себе си. Бръкна в джоба на палтото си, извади пачка банкноти и отдели няколко. Речта му носеше силен акцент.
— Ти нов?
— Да, сър.
— Езеро Ери? Така?
— Да, сър.
— Как име?
— Кенън.
Италианецът погледна към мъжа с бялата шапка.