— Добре… Сега, Кенфийлд, ще ти покажа няколко снимки. Без никакъв коментар от моя страна, опитай се да ги разпознаеш — каза Бенджамин Рейнолдс, отваряйки един от шкафовете в офиса. Оттам взе една папка и се върна на бюрото си. — Ето.
Той извади пет фотографии — три увеличени вестникарски снимки и две от затворнически досиета.
На Кенфийлд не бе нужна и секунда, за да разпознае човека.
— Този е! Това е този, който малкият макарони наричаше падроне!
— Кръстникът Скарлати — тихо промърмори Гловър.
— Абсолютно ли си сигурен, че разпознаваш него?
— Разбира се… А ако е и синеок, няма никакво съмнение.
— Готов ли си да кажеш това под клетва в съда?
— Разбира се.
— Стига, Бен! — прекъсна го Гловър, който знаеше, че с подобно действие Матю Кенфийлд разписваше на практика смъртния си акт.
— Само питам.
— Кой е той? — запита Кенфийлд.
— Да. Кой е той?… Какъв е?… Не съм сигурен дори дали би трябвало да отговоря на първия въпрос, но ако научиш отговора по друг път — което няма да е трудно — може да е опасно за теб.
Рейнолдс обърна снимките с лицето надолу. На гърба на всяка от тях бе изписано по едно име с дебел черен пастел.
— Ълстър Стюарт Скарлет… — прочете на глас счетоводителят. — Не Скарлати. Този, който спечели медал във войната, нали? Милионерът?
— Да, същият — отговори Рейнолдс. — Това, че си го разпознал, трябва да бъде запазено в тайна. И имам предвид абсолютно секретно! Ясно ли е?
— Разбира се.
— Мислиш ли, че някой от снощи ще може да те разпознае?
— Съмнявам се. Светлината бе слаба, бях смъкнал шапката наполовина върху лицето си, а се опитвах и да говоря като горилите… Не, мисля, че няма да ме разпознаят.
— Добре. Ти свърши добра работа. Сега можеш да се наспиш.
— Благодаря ви.
Данъчният инспектор излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.
Бенджамин Рейнолдс погледна пак снимките на бюрото си.
— Падроне Скарлати, Гловър.
— Докладвай на Министерството на финансите. Получи всичко, което ти бе нужно.
— Ти не мислиш… Не разполагаме с абсолютно нищо, освен ако не решим да отпишем Кенфийлд от списъка на живите… А дори и така да е, какво имаме? Скарлет не разписва чекове… Бил е „видян в компанията на…“. Бил е „чут да дава заповед“… На кого? По чии показания? Дребен държавен служител срещу думата на всепризнатия герой от войната? Синът на Скарлати?… Не, единственото, което имаме, е заплахата… Но и това, може би ще е достатъчно.
— И кой ще заплашва?
Бенджамин Рейнолдс се облегна назад в стола си и долепи върховете на разтворените си пръсти.
— Аз… Ще говоря с Елизабет Скарлати… Искам да разбера защо.
Глава 7
Ълстър Стюарт Скарлет слезе от таксито на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и четвърта улица и измина пеша разстоянието до масивната си резиденция. Взе с два скока стъпалата до тежката външна врата, сам я отключи и влезе вътре. Затвори я с трясък и остана за момент в обширното фоайе, още потропвайки с крак от февруарския студ. Той хвърли палтото си върху един стол в коридора и преминавайки през две френски врати, навлезе в просторната дневна стая, където включи лампата на масата… Бе още четири следобед, но вече се стъмваше.
От масата той отиде до камината и със задоволство отбеляза, че слугите бяха подредили дървата и подпалките правилно. Запали огъня и проследи как пламъците подскочиха до всички ъгли на камината. Хвана с ръка полицата над камината и се наведе към топлината на огъня. Очите му се оказаха на нивото на окачената по средата на стената в златна рамка грамота, връчена му заедно със Сребърната звезда. Мислено си напомни, че трябва да завърши изложбата над камината. Скоро щеше да дойде моментът, когато тази изложба щеше да стане нужна.
За да напомня на всеки, който пристъпва прага на къщата.
Но това бе само моментно разсейване. Мислите му бързо се върнаха към извора на неговия гняв. Бе бесен.
Проклетия, идиотска, дебелоглава измет!
Мърда и боклук!
Четирима души от екипажа на „Геноа-Стела“ — убити. Трупът на капитана — намерен в изоставена баржа.
Но не това го притесняваше. Нито пък бунта на екипажа. Щяха да го преживеят. Известно бе, че по пристанището цари насилие.
Но, трупът на Ла Тона, закачен на кука на повърхността на водата на петдесет метра от кораба — кораба, донесъл контрабандната стока — това вече бе твърде много.
Ла Тона!