Кой го бе убил? Не можеше да бъде онзи скапан, флегматичен митничар… Не можеше да е той!… Ла Тона би му откъснал топките със зъби и после би ги изплюл със смях! Ла Тона бе хитър убиец. От най-зверския тип човекоунищожители.
Тази работа щеше да се размирише. И то зле. И никакъв подкуп не можеше да спре зараждащата се воня. Пет убийства на кей номер 37, и то само за една нощна смяна.
А от Ла Тона щяха да стигнат и до Витоне. Ситният дон Витоне Дженовезе. Дребното, мръсно морско свинче, помисли си Скарлет.
Е, време бе той да зареже играта.
Събрал бе това, което търсеше. Имаше дори повече, отколкото се нуждаеше. Щрасер щеше да бъде смаян. Всички щяха да бъдат смаяни.
Ълстър Скарлет запали цигара и отиде до малка тънка врата вляво от камината. Извади ключ, отвори я и влезе.
Стаята, както и единствената й врата, бе малка. Някога бе представлявала малък килер за вина. Сега бе превърната в миниатюрен кабинет с бюро, стол и два стоманени шкафа за съхраняване на документи. Всяко чекмедже в касите имаше свой собствен шифър за цифровата си ключалка.
Скарлет включи настолната лампа и се приближи до първия шкаф. Клекна ниско до най-долното чекмедже, нагласи цифрите и го изтегли навън. Отвътре взе една облечена в дебела кожа тетрадка и я положи на бюрото си. Седна и я отвори.
Това бе венецът на неговия труд, резултатът от петгодишната му педантична прилежност.
Прехвърли страниците, чиито дупчици покрая бяха майсторски облечени в плат отвътре, за да не могат да се откъснат от спиралната тел, която събираше листата. Всичко бе четливо изписано. След всяко име, при наличност, следваше кратко описание и кратка биографична справка — пост, финанси, семейство, бъдеще, ако се смяташе, че кандидатът си го бе гарантирал.
Страниците бяха разделени на градове и щати. От върха на тетрадката се спускаха разноцветни върви — маркери.
Шедьовър!
Записан бе всеки индивид — с влияние, или без — който по някакъв начин се бе облагодетелствал от операциите на организацията на Скарлати. От конгресмени, взели пряко подкупи от негови подчинени, до президенти на корпорации, „инвестирали“ в абсолютно противозаконни спекулативни сделки, осъществени отново — никога от Ълстър Стюарт Скарлет — чрез наетите от него посредници. Единственото, което той бе предоставил, бе капиталът. Медът! И пчелите бяха долетели на рояци!
Политици, банкери, адвокати, лекари, архитекти, писатели, гангстери, чиновници, полицаи, митнически инспектори, пожарникари, букмейкъри… списъкът от професии и длъжности бе безкраен.
Законът на Волстед за сухия режим бе гръбнакът на корупцията, но имаше и други начинания — всичките печеливши.
Проституция, аборти, нефт, злато, политически кампании и спонсорство, борсата, незаконни барове, връщане на заеми с изнудване… и този лист бе безконечен.
Гладните за пари дребни човечета никога не можеха да избягат от алчността си. Това бе крайният извод на неговата теория!
Алчната паплач!
Всичко — документирано. Всеки — разкрит.
Не бе оставено място за предположения.
Облечената в кожа тетрадка съдържаше 4 236 имена. В осемдесет и един града от двайсет и четири щата… Дванайсет сенатори, деветдесет и осем конгресмени, както и трима души от администрацията на Кулидж.
Пътеводител в света на злоупотребите и престъпленията.
Ълстър Скарлет вдигна слушалката от телефона на бюрото си и набра няколко цифри.
— Свържи ме с Витоне… Недей пита кой се обажда! Нямаше да знам този номер, ако той сам не ми го бе дал!
Скарлет изгаси цигарата си. Започна да чертае несвързани линийки на листче от високото хартиено блокче, докато чакаше Дженовезе. Усмихна се, когато видя, че линийките се събират в една точка — като ножове в централна точка… Не, не като ножове. Като светкавици.
— Витоне? Аз съм… Да, разбирам… Но не можем да направим кой знае какво, все пак… Ако те разпитат, знаеш си алибито. Бил си в Уестчестър. Нямал си и представа къде е Ла Тона… Само не намесвай мен! Разбра ли? Не се опитвай да ме изиграеш… Имам едно предложение за теб. Ще ти хареса. С него всичко придобива нова светлина за теб… Всичко е твое. Всичко! Прави каквито щеш сделки. Аз излизам от играта.
От другия край на телефонната линия последва мълчание. Ълстър Стюарт рисуваше коледна елха на листчето хартия.
— Няма никакви уловки, никакви примамки. Твое е! Не искам нищо. Цялата организация е твоя… Не, не искам нищичко! Искам просто да изляза от играта. Ако не проявяваш интерес, мога да направя това предложение навсякъде — в Бронкс, или даже в Детройт. Не искам и пукната пара… Само едно нещо. Само това: никога не си ме виждал, никога не сме се срещали. Не знаеш, че съществувам! Това е цената.