— И вие поставяте моя син в тази… категория?
— Аз никъде не го поставям. Той сам се е поставил.
Елизабет бавно пристъпи от бюрото си до прозореца с изглед към улицата.
— Колко още хора във Вашингтон знаят за тези гнусни клюки?
— За всичко, което ви казах ли?
— И за най-малката част от него.
— Имаше някакви слухове в Министерството на финансите. Но нищо, което някой би пожелал да поеме за разследване. Колкото се отнася до останалото, само прекият ми подчинен и очевидецът на случая знаят.
— Имената им?
— О, не.
— Лесно мога да ги науча.
— Не би ви помогнало особено много.
Елизабет се извърна:
— Разбирам.
— Чудя се дали наистина разбирате?
— Каквото и да си мислите, не съм идиот. Не вярвам и на дума от това, което чух. Но не бих искала върху името на Скарлати да пада каквато и да е сянка на подозрение… Колко, мистър Рейнолдс?
Началникът на Група номер 20 отвърна на пронизващия поглед на Елизабет по същия начин.
— Николко. Нито пени, благодаря ви… Ще продължа по следите. А ме изкушавате да повдигна обвинения и срещу вас.
— Ех, глупав стари човече!
— Дяволите да го вземат, престанете!… Единственото, което искам е истината!… Не, не е само това. Искам и всичко това да бъде прекратено. Преди някой да пострада. Смятам, че толкова заслужава и всеки герой, награден за храброст. Особено в тези луди времена… И искам да знам защо!
— Всяка догадка за вас се превръща в основание. Отказвам да поема този път!
— Исусе Христе! Трудно се излиза на глава с вас.
— Много по-трудно, отколкото предполагате!
— Не можете ли да разберете?… Всичко свършва дотук! В този момент! Ако, разбира се, успеете да спрете всякакви бъдещи… дейности, както ги нарекохте. Според нас, вие можете да направите това… Но си мисля, че и вие бихте искали да научите защо? Тъй като и двамата знаем, че синът ви е богат — защо?
Елизабет само продължи да гледа втренчено в него и Рейнолдс разбра, че тя няма да му отговори.
Направил бе каквото можеше и казал каквото трябваше. Останалото зависеше от нея.
— Приятен ден, мадам Скарлати… Длъжен съм да ви кажа, ще наглеждам падроне Скарлати.
— Кого?
— Попитайте сина си.
Пристъпвайки тежко, Рейнолдс излезе от стаята. Хора като Елизабет Скарлати го изтощаваха. Вероятно, мислеше си той, защото не вярваше да си заслужават целия изграден около тях ореол. С гигантите винаги бе така.
Елизабет — още до прозореца — гледаше как възрастният мъж затвори външната врата след себе си. Видя как той слезе по стълбите и тръгна по Пето авеню.
Старецът погледна нагоре към фигурата на прозореца и погледите на двамата се срещнаха.
Никой не даде някакъв знак.
Глава 9
Ченсълър Дрю Скарлет крачеше съсредоточено по дебелия ориенталски килим в своя офис на Пето авеню номер 525. Дишаше дълбоко и по правилата — изпускайки въздуха. Издуваше напред корем, защото масажистът от клуба му бе обяснил, че така може да се успокоява при нервно напрежение.
Упражнението обаче не даваше ефект.
Щеше да смени масажиста.
Той застана пред покритата с махагонова ламперия стена между двата големи прозореца с изглед към Пето авеню. На стената висяха в рамки вестникарски статии, всичките — посветени на фондацията Скаруик. Във всеки от материалите името му бе на видно място, а някъде бе изписано с големи букви и в заглавията.
Винаги когато бе притеснен, което ставаше доста често, той поглеждаше към тези изложени на показ писмени признания на постигнатото от него. Тук ефектът винаги бе успокояващ.
Ченсълър Скарлет бе приел като неизбежно задължение ролята си на съпруг за една скучна съпруга. Брачното им ложе бе донесло на бял свят пет деца. Изненадващо — особено за Елизабет — той също така бе започнал да проявява интерес към предприятията на фамилията. Като че ли в отговор на всеобщопризнатия безразсъден героизъм на брат си, Ченсълър се оттегли в безметежния, свят на сигурните бизнес начинания. Област, в която той имаше ценни идеи.
Тъй като годишният доход от авоарите и предприятията на Скарлати по размерите си надхвърляше нуждите на малка държава, Ченсълър убеди Елизабет, че интелигентният подход спрямо данъчното облагане изискваше да се създаде една фондация с филантропични цели. След като впечатли майка си с неоспорими аргументи, включително и потенциалната опасност от антитръстови усложнения, Ченсълър спечели съгласието на Елизабет за създаването на фондацията Скаруик. Президентският пост получи той, а майка му стана председател на управителния съвет. По-големият брат може и да не бе станал герой от войната, но децата му щяха един ден да отдадат заслуженото на неговия икономически и културен принос.