Знаейки колко рядко брат му решаваше да повдигне някой личен въпрос, Ченсълър седна на мястото си с чувство на потиснато безпокойство.
— Какво има?
— Преди малко се пошегувах. За приятелките на жена ти.
— Радвам се да го чуя.
— Не, не ме разбирай погрешно — не казвам, че не е вярно — просто, беше нетактично от моя страна да зачеквам темата… Исках да те видя притеснен. Но не го вземай навътре. Имах си причините… Смятам, че така всичко става по-убедително.
— Кое всичко?
— Заради това отидох до острова… За да размисля нашироко… Времето на безгрижие и безцелни лудории е към края си. Не отведнъж, но всичко това бавно започва да затихва.
Ченсълър гледаше внимателно брат си.
— Никога досега не съм те чувал да говориш така.
— Сам в бунгалото човек може да премисли много неща. Без телефони, без нахални гости… Е, не правя някакви големи обещания, които да не мога да удържа. Не ми се и налага. Но искам да опитам… И май ти си единственият, към когото мога да се обърна.
Ченсълър Скарлет бе трогнат.
— Какво мога да направя?
— Бих искал да заема някакъв пост. Неофициален, на първо време. Не нещо регламентирано. Да видя дали нещо ще ме заинтригува.
— Разбира се! Ще имаш работа тук! Заедно ще можем да работим чудесно.
— Не. Не тук. Това би бил поредният подарък. Не. Искам да започна това, което трябваше да отдавна да съм направил. Това, което ти направи. Да започна от вкъщи.
— Вкъщи? Що за работа ще е това?
— Образно казано, искам да науча всичко каквото мога за нас. За семейството. За Скарлати. Инвестиции, бизнес, нещата от този род… Каквото направи и ти, и за което винаги съм ти се възхищавал.
— Наистина ли?
— Да, така е… Взех доста книжа на острова със себе си. Доклади, обзори и други документи, които събрах от кабинета на мама. Работим изключително с тази банка в града, знаеш. Как, по дяволите, се казваше?
— Уотърман тръст. Те управляват всички авоари на Скарлати. Правят го от години.
— Може би, бих могъл да започна там… Неофициално. По няколко часа на ден.
— Без проблем! Ще го уредя до довечера.
— Още нещо. Ще можеш ли да се обадиш на мама?… Просто като услуга. Кажи й, че съм тръгнал към нея. Аз няма да звъня. Можеш да споменеш за разговора ни. Кажи й и за Джанет, ако искаш.
Ълстър Скарлет се изправи пред брат си. Излъчваше някаква героична скромност — блудният син, който се опитваше да открие корените си.
Атмосферата бе уловена и от Ченсълър, който се вдигна от стола и протегна ръка.
— Добре дошъл у дома, Ълстър. Започва новият ти живот. Помни ми думата.
— Да. И аз тъй мисля. Не отведнъж, но слагам началото.
Елизабет Скарлати удари шумно с длан по бюрото пред себе си, докато ставаше от стола.
— Ти съжаляваш? Съжаляваш? И за секунда не можеш да ме заблудиш! Изплашен си до смърт, и с пълно право! И последният глупак на твое място не би се захванал с нещо такова! Магаре! Разбираш ли какво си направил? Или го започна на шега! Детски игрички!
Ълстър Скарлет стискаше с все сила облегалката на дивана, в който бе седнал, и си повтаряше непрекъснато Хайнрих Крьогер, Хайнрих Крьогер.
— Държа да ми разкажеш всичко, Ълстър!
— Казах ти. Доскуча ми. Просто ми доскуча.
— Доколко си затънал в тази работа?
— Боже мой! Не съм. Само дадох сумата за една доставка. С кораб. Това е всичко.
— На кого даде парите?
— На едни момчета. Запознахме се по клубовете.
— Искаш да кажеш престъпници?
— Не зная. Но кой не е престъпник днес? Да, сигурно такива са били. Такива са. Затова и вече съм вън от играта. Окончателно!
— Подписвал ли си се някъде?
— Не, за Бога! За луд ли ме смяташ?
— Не, смятам те за глупак.
Хайнрих Крьогер, Хайнрих Крьогер. Ълстър Скарлет се надигна от дивана и запали цигара. Отиде до камината и хвърли кибритената клечка в пукащите дърва.
— Не съм глупак, майко — отвърна синът на Елизабет.
Майката обаче не прие възражението на засегнатия си син.
— Единствено си дал парите, така ли? И нямаш никакъв пръст в каквото и да е насилие?
— Нямам! Разбира се, че нямам!
— Кой бе тогава капитанът на кораба? Убитият?
— Не зная! Разбери, казах ти всичко! Признавам, че бях там. Казаха ми, че ще е интересно да видя как докарват стоката. Но това е всичко, кълна ти се. Започна да става опасно. Имаше сбиване с екипажа и аз изчезнах. Тръгнах си веднага.
— И нищо повече? Това бе всичко?
— Това е. Ти какво очакваше? Да ме видиш окървавен от главата до петите?
— Не точно това — каза Елизабет и заобикаляйки бюрото си, се приближи към сина си. — А какво ще ми кажеш за този брак, който си замислил? И той ли се дължи на това, че ти е доскучало?