— И как успя да направи това?
— Както казах, от самите облигации. В пакетите по години.
— Къде?
— В сейфовете, мадам. Трезорите на Скарлати.
Божичко! — помисли си Елизабет.
Старицата постави треперещата си длан върху перваза на прозореца. После проговори спокойно, въпреки страха, който я поглъщаше.
— Колко време отдели синът ми за това… проучване?
— Доста, няколко месеца. Веднага след завръщането си от Европа, по-точно.
— Разбирам. Помагаше ли му някой? Имайки предвид липсата му на опит.
Джеферсън Картрайт върна отправения от Елизабет поглед. Не бе чак такъв глупак.
— Нямаше нужда. Да се класифицират облигации преди падежа им не е трудно. Просто трябва да се направи списъкът от имена, суми и дати… А вашият син е… бе Скарлати.
— Да… Беше.
Елизабет знаеше, че банкерът започваше да чете мислите й. Но това бе без значение. Единствено истината имаше значение сега.
Трезорите.
— Мистър Картрайт, ще бъда готова за десет минути. Ще повикам колата си и ще отидем заедно до вашия кабинет.
— Както пожелаете.
Пътуването из града премина в мълчание. Банкерът и старицата седяха един до друг на задната седалка, но никой не проговори. Всеки бе погълнат от собствените си мисли.
Елизабет — с истината.
Картрайт — с оцеляването си. Защото, ако подозренията му се окажеха верни, това щеше да бъде краят му. Можеше да се окаже и краят на Уотърман тръст. И именно той бе назначен за съветник на Ълстър Стюарт Скарлет.
Шофьорът отвори вратата и южнякът излезе на тротоара и подаде ръка на Елизабет. Забеляза, че тя стисна ръката му силно — може би, прекалено силно — докато излизаше с мъка от автомобила. Не се загледа в нищо.
Банкерът поведе старицата с бързи стъпки из банката. Край клетките, гишетата, край вратите на офисите към задната част на сградата. Взеха асансьора надолу към огромните сутерени на Уотърман. Щом слязоха от асансьора, те завиха наляво и се насочиха към източното крило.
Стените бяха сиви, повърхностите — гладки и дебел цимент държеше краищата на лъщящите стоманени решетки. Над портала имаше кратък надпис:
Елизабет си помисли — вече за втори път — че всичко много напомняше на гробница. От другата страна на решетките имаше тесен коридор, осветен от ярки електрически крушки по тавана, защитени със стоманена мрежа. Като се изключат вратите, по две във всеки край, коридорът приличаше на проход към центъра на злокобна пирамида, където някой фараон бе намерил последен покой. Вратата в другия край водеше към сейфовете на самата Скарлати индъстрис.
Тук бе всичко.
Джовани.
По един вход водеше към клетките на съпругата и трите деца. Ченсълър и Ълстър бяха наляво. Елизабет и Роланд — надясно. Вратата на Елизабет бе до тази на Джовани.
Елизабет така и не бе разпределила собствеността на Роланд. Знаеше, че в крайна сметка съдът щеше да се погрижи за това. Беше като един вид сантиментален жест от нейна страна към загиналия й син. И правилно. Роланд бе също част от империята.
Униформеният мъж от охраната почука — като на погребение — и отвори вратата със стоманените решетки.
Елизабет застана пред входа на първата клетка вляво. На металната табела в центъра на вратата пишеше:
Охраната отвори вратата и Елизабет влезе в малката стаичка.
— Ще заключите и ще чакате отвън.
— Естествено.
Остана сама в приличащото на килия помещение. Спомни си, че само веднъж по-рано бе идвала в трезора на Ълстър. С Джовани. Оттогава бяха минали години, епохи… Бе я подмамил на разходка в града чак до банката, без да й казва, че е уредил сейфовете в източното крило. Чувстваше се тъй горд. Показал й бе и петте помещения, като гид, развеждащ туристи в музей. Бе разказвал с подробности за тънкостите във всеки от фондовете. Тя си спомняше как бе потупал шкафовете, все едно че бяха добитък от най-добрата порода, който един ден щеше да остави огромни стада.
И беше прав.
Стаята не се бе променила. Всичко като че ли бе станало вчера.
От едната страна, вградени в стената, бяха кутиите с акциите, удостоверяващи собственост върху стотици компании. Източниците на приходи за всекидневни разноски. Първият фонд на Ълстър. По останалите стени, в колони по седем, се издигаха ниските широки шкафове. Всяко от техните тънки чекмеджета носеше надпис с годината, който се сменяше ежегодно от служителите на Уотърман. Всяко чекмедже съдържаше стотици акции и облигации и всеки шкаф имаше по шест чекмеджета.