— Какво искате тогава? — Елизабет започваше да излиза извън кожата си.
— Подготвил съм една декларация. С три оригинала. Един за вас, един за фондацията Скаруик и един, разбира се, за адвоката ми. Бих се радвал, ако я прегледате за подпис.
Картрайт извади документите от куфарчето си и ги положи пред Елизабет. Тя взе първия оригинал и видя, че това бе договор, адресиран до фондацията Скаруик.
Настоящето потвърждава споразумението между мистър Джеферсън Картрайт и мен, мисис Елизабет Уикъм Скарлати, в качеството ми на Председател на Управителния съвет на фондация Скаруик, Пето авеню 525, Ню Йорк, Ню Йорк.
Поради това, че мистър Картрайт посвети щедро своето време и професионални услуги в моя полза и в полза на фондация Скаруик, се договорихме той да получи поста на съветник-консултант към фондацията с годишна заплата от петдесет хиляди долара ($50 000), като въпросния пост той запази до края на живота си. Въпросният пост влиза в сила от гореупоменатата дата.
Поради това, че мистър Джеферсън Картрайт е действал често в моя полза и в полза на фондация Скаруик противно на собствената си преценка и желания, и, поради това, че мистър Картрайт е предоставял своите услуги по начин, който аз, неговият клиент, твърдо вярваше, че ще води до напредъка на фондация Скаруик, това той вършеше, без да предугажда последствията от своите действия, а често и без да разполага с пълна информация за транзакциите.
По силата на гореупоменатото, се договорихме, в случай че някога в бъдеще срещу мистър Картрайт се предявят каквито и да е искания за глоби, обезщетения или наказания, всички, произтичащи от това разходи да бъдат заплатени в пълен размер от моите лични сметки.
Трябва да се добави, че подобни действия не се очакват, но тъй като фондация Скаруик има интереси в международен мащаб, търсената от нея помощ е огромна, а решенията — често зависещи единствено от моята оценка, включването на подобна клауза се смята за подходящо.
Трябва да се отбележи, че изключително полезните услуги, извършени от мистър Картрайт в моя полза, се изпълняваха през последните месеци поверително, но от гореупомената, днешна дата насетне, нямам възражения срещу публичното огласяване на поста му към фондация Скаруик.
Отдясно имаше две линии за подписите на страните, а отляво — трета за свидетел. Елизабет отсъди, че документът бе дело на професионалист. Не казваше нищо, но прикриваше всичко.
— Не мислите сериозно, че бих подписала това?
— Искрено се надявам, че ще го сторите. Защото, видите ли, ако откажете, нахалното ми чувство за отговорност ще ме принуди да се обърна директно към властите. По-точно, към канцеларията на главния прокурор с информация по изчезването на мистър Скарлет… Можете ли да си представите международния отзвук, който това ще предизвика? Самият факт, че прочутата мадам Скарлати ще разпитва банките, с които синът й е работил…
— Ще отрека всичко.
— За нещастие няма да можете да опровергаете липсата на облигациите. Това няма да може да се потвърди до година, но тях все пак ги няма.
Елизабет изгледа продължително южняка, разбирайки, че бе победена. Седна и тихо взе химикал. Подписа документите, като той на свой ред също сложи подписа върху всеки от тях.
Глава 15
Багажът на Елизабет бе вече натоварен на борда на британския лайнер „Калпурния“. Бе казала на семейството си, че събитията от последните няколко месеца са се отразили зле върху психическото й равновесие и здравето й, поради което възнамерява да остане за по-дълго в Европа, и то сама. Корабът й отплаваше на другата сутрин. Ченсълър Дрю се съгласи, че едно пътуване би могло да е от полза, но упорито настоя пред майка си да си вземе и придружител. Все пак Елизабет вече не бе млада и предвид напредналата й възраст, някой трябваше да я придружава. Ченсълър направи предложение този някой да е Джанет.
Елизабет от своя страна предложи Ченсълър Дрю да запази предложенията си за фондацията Скаруик, но въпросът с Джанет бе сложен на дневен ред.
Тя помоли момичето да я посети в къщата й късно следобед два дни преди отплаването на „Калпурния“.
— Трудно ми е да повярвам на това, което казвате Джанет. Не толкова за сина ми, а за вас. Обичахте ли го?
— Да. Така мисля. А може и да съм била заслепена от него. В началото имаше толкова много хора, толкова много места. Всичко се движеше така шеметно. Но после бавно осъзнах, че той не ме харесва. Не можеше да понася дори присъствието ми в една стая с него. За него бях една досадна необходимост. Боже мой! Не ме питайте защо!
Елизабет си спомни думите на сина си: „Време ми е… От нея ще излезе добра съпруга.“ Защо бе изрекъл тези думи? Защо това бе така важно за него?