— Беше ли ви верен?
Момичето метна глава назад и се засмя.
— Знаете ли какво значи да делите мъжа си с… Е, точно колко никой не знае.
— Според съвременната психология това държание на мъжете е често форма на компенсация, Джанет. Начин да се убедят, че са… в достатъчна степен мъже.
— Отново грешите, мадам Скарлати! — Джанет наблегна на името на Елизабет с леко презрение. — Вашият син бе в достатъчна степен мъж. Дори в предостатъчна. Може би не трябва да говоря за това, но ние се любехме много. Кога или къде, за Ълстър нямаше никакво значение. Нито пък дали аз исках, или не. Това бе последната му грижа. Имам предвид себе си.
— Защо се примирихте с този негов нрав? Това не мога да си обясня.
Джанет Скарлет бръкна в чантичката си. Извади кутия цигари и нервно запали една.
— Дотук ви казах достатъчно много… Защо да не кажа и всичко останало. Беше ме страх.
— От какво?
— Не зная. Така и не успях да го премисля. Може би от това какво ще кажат другите.
— Простете ме за израза, но това ми звучи глупаво.
— Забравяте, че бях съпругата на Ълстър Стюарт Скарлет. Бях успяла да го вържа… Не е лесно да се признае, че не бях съумяла да го задържа повече от няколко месеца.
— Разбирам какво имате предвид… И двете разбираме, че един развод на основа предполагаемо изоставяне би бил най-добър изход за вас, но това би ви изложило на безжалостна критика. Би се възприело като проява на най-лош вкус.
— Зная. Реших да изчакам да мине година, преди да получа развода. Една година е достатъчно време. Би извоювало известно разбиране.
— Не съм сигурна, че това би било във ваш интерес.
— Защо?
— Това би ви отделило изцяло, а отчасти и детето, от фамилията Скарлати. Ще говоря направо. При тези обстоятелства нямам вяра на Ченсълър.
— Не разбирам.
— Щом веднъж сложите началото, той ще използва и последното налично юридическо оръжие, за да бъдете обявена за негодна майка.
— Какво!
— Ще поиска да получи контрол и над детето, и над наследството. За щастие…
— Вие сте луда!
Елизабет продължи, все едно, че Джанет не я бе прекъснала.
— За щастие, чувството за приличие на Ченсълър — което понякога го прави смехотворен — няма да му позволи да предприеме действия, които могат да предизвикат скандали. Но, ако го предизвикате… Не, Джанет, разводът не е изход.
— Чувате ли се какво говорите?
— Уверявам ви, да… Ако можех да гарантирам, че ще съм жива след година, бих ви дала благословията си! Но не мога. А без възпиране от моя страна, Ченсълър би бил един вероломен звяр!
— Ченсълър не може да ми стори нищо. Нищо! На мен или на детето ми!
— Моля ви, скъпа. Не съм моралистка, но държанието ви не винаги е било безукорно.
— Не съм дошла тук, за да слушам подобни думи! — Джанет се надигна от дивана, остави цигарите в чантата и извади оттам ръкавиците си.
— Не съм съдник никому. Вие сте интелигентно момиче. Каквото и да сте правили, сигурна съм, имали сте си своите причини… Ако това би ви облекчило, според мен, сте прекарала една година в ада.
— Да, година в ада. — Джанет Скарлет започна да слага ръкавиците си.
Елизабет заговори бързо, докато прекосяваше стаята, за да застане зад бюрото си до прозореца.
— Но нека бъдем откровени. Ако Ълстър бе тук, или на което и да е известно място, един неоспорван и от двете страни развод би могъл да се уреди тихо и безпроблемно. В крайна сметка и двамата не сте били безупречни. Но, както казва законът, една от страните се намира в неизвестност, която може да продължи и вечно, но без да е официално обявена за мъртва. А има и дете, единствено дете. Това дете е наследникът на Ълстър. Това е проблемът, Джанет.
Елизабет вече се съмняваше дали момичето започва да разбира. Проблемът при богатите млади, реши тя, бе, че вземайки парите си наготово, те не осъзнават, че макар и страничен продукт, тези пари са реален източник на власт и поради това им качество се превръщат в страховита стока.
— Щом направите първата стъпка, лешоядите и от двата лагера ще започнат да се спускат надолу. В крайна сметка, името на Скарлати ще се подмята за смях дори в съблекалните на спортните клубове. А това аз няма да допусна!
Елизабет извади няколко папки от чекмеджето на бюрото си, избра една и върна останалите. Седна зад бюрото си и погледна момичето.
— Разбирате ли за какво говоря?
— Да, струва ми се — каза бавно момичето, поглеждайки надолу към стоплените си от ръкавиците длани. — Искате да ме заметете удобно под килима, тъй че нищо вече да не смути спокойствието на скъпоценните ви Скарлетови. — Тя се поколеба, после вдигна глава и отвърна на погледа на свекърва си. — А аз за момент си помислих, че може и да имате сърце.