— Видели са ви на възможно най-странни места, скъпа моя. Извършили сте дори и едно от най-тежките международни престъпления. Купили сте друго човешко същество. Купили сте роб.
— Не! Не съм! Не е вярно!
— О, да, това е самата истина. Купили сте едно тринайсетгодишно арабско момиче, продавано за проституция. В качеството ви на американска гражданка, има ясни закони…
— Това е лъжа! — прекъсна я с вик Джанет. — Казаха ми, че ако дам парите, арабинът ще ми каже къде е Ълстър! Само това направих!
— Не, не само това. Дали сте му и подарък. Малко тринайсетгодишно момиче, подарък за него, и вие го знаете. Чудя се, спомняте ли си понякога за нея?
— Исках единствено да намеря Ълстър! Повърнах, когато научих. Не бях разбрала! Не знаех какво говорят! Исках само да намеря Ълстър и да се махна от това ужасно място!
— Не бих се опитвала да ви опровергавам. Въпреки това, други ще го направят.
— Кой? — момичето вече трепереше.
— Съдилищата, като начало. Вестниците, след тях — Елизабет се вгледа в прималялото от страх момиче. — Моите приятели… Дори вашите собствени приятели.
— И вие ще позволите някой да използва тези клевети срещу мен?
Елизабет сви рамене.
— И срещу вашия внук?
— Съмнявам се дали той би останал за дълго ваш син, имам предвид от юридическа гледна точка. Сигурна съм, че съдът би го обявил под своя закрила, докато Ченсълър получи правата на настойник.
Джанет бавно седна на ръба на стола. След това с леко отворена уста, се разплака.
— Моля ви, Джанет. Не искам от вас да обличате монашеско расо. Не ви моля дори да се лишавате от нормалните удоволствия и желания за жена на вашата възраст. Не сте се ограничавали през последните няколко месеца, не очаквам да го нравите и в бъдеще. Моля ви само за нужната дискретност, малко повече от тази, която показвате, и разумната степен на физическа предпазливост. При липса на последната — незабавна поправка.
Джанет Саксън извърна глава с плътно затворени очи.
— Вие сте ужасна! — прошепна тя.
— Предполагам, че в момента изглеждам така във вашите очи. Надявам се, някой ден да промените мнението си.
Джанет скочи от стола си.
— Пуснете ме да изляза от тази къща!
— За Бога, помъчете се да разберете. Ченсълър и Алисън скоро ще пристигнат. Имам нужда от вас, скъпа.
Момичето изтича до вратата, забравяйки, че е заключена. Не успя да я отвори. От обзелата я паника гласът й бе паднал.
— Какво още можете да поискате?
Елизабет разбра, че бе спечелила.
Глава 16
Матю Кенфийлд се облегна на югоизточния ъгъл на къщата, където Пето авеню и Шейсет и трета улица се пресичаха на около трийсет метра от внушителния главен вход на тежката резиденция на Скарлати. Той загърна шлифера плътно около себе си с надеждата да се предпази от дошлия с есенния дъжд студ и погледна часовника си: шест без десет. Беше изкарал на поста си вече повече от час. Момичето бе влязло вътре в пет без петнайсет и, както по всичко личеше, щеше да остане там до полунощ, или, опазил Бог, до сутринта. Уговорката бе да го сменят в два след полунощ, ако дотогава не стане нищо. Той нямаше и никакво конкретно основание да смята, че нещо ще се случи дотогава, но инстинктът му говореше друго. След като в продължение на пет седмици се бе запознавал с новите си обекти, бе оставил на въображението си да запълни празнините, които наблюденията оставяха. Корабът на старицата отплаваше вдругиден и никой нямаше да я придружава. Нейната скръб по изчезналата й, или мъртва, рожба бе придобила международна известност. Тъгата й бе тема на безброй вестникарски статии. В същото време обаче, старицата прикриваше тъгата си добре и си вършеше работата.
Жената на Скарлет бе нещо различно. Ако изобщо жалеше изчезналия си съпруг, мъката й не се набиваше в очи. Очевидно обаче бе това, че тя не вярваше в смъртта на Ълстър Скарлет. Как точно бе казала в бара на онзи клуб в Ойстър бей? Макар гласът й да бе станал по-нисък от уискито, артикулацията й бе ясна.
— Скъпата ми свекърва се има за много хитра. Дано корабът й потъне! Защото, иначе, ще го намери.
Тази вечер между двете жени очевидно бе имало сблъсък и Матю Кенфийлд съжаляваше, че не може да бъде негов свидетел.
Ръмящият дъжд отслабваше. Кенфийлд реши да прекоси Пето авеню на тази страна от улицата, откъдето започваше паркът. Извади вестник от джоба на шлифера си, разгъна го върху дървената пейка пред стената на Сентръл парк, и седна отгоре му. Един мъж и една жена се спряха пред входните стълби на старицата. Вече ставаше тъмно и той не можа да види кои бяха те. Жената разгорещено обясняваше нещо, а мъжът изглежда изобщо не я слушаше, предпочитайки да извади часовника от жилетката си, за да види колко е часът. Кенфийлд направи същото, за да отбележи, че бе шест без две минути. Бавно стана и с безцелна походка тръгна да прекосява булеварда. Мъжът се извърна към уличната лампа, за да улови част от пръсканата от нея светлина върху часовника си. Жената не спираше да говори.